Oгледалото на дните ми

2012-01-24T08:03:00.000-08:00

Четем.
И тримата четем.
За всеки има текст.
И Истина..

2012-01-06T04:22:00.000-08:00

„Хем знаеш, че искаш да го напишеш,
хем изобщо не знаеш какво е.”

Ако има нещо свещено тук, то това е тишината,
в която чувам себе си. Без думи колко ясно се говори!

2012-01-04T07:48:00.000-08:00

колелото на карма - издигане

кокошката ястреб да стане
върви първо Пътя с крака;
дорде й политнат крилата
воля кълве на зърна

2012-01-04T04:53:00.000-08:00

Въздухът днес е толкова свеж, че ми се иска да го издишам целия. Небето е с цвят на малиново мляко. Плувам в омая му, дълбок и бездънен. За какво ми е дъно след като имам крила?! Небето дали е бездънно? И има ли дъно душата? Не е ли сърцето бездънният, вечен безкрай? Додето диша духът, дъно няма. А след дъха дъно има ли, след като там е сънят? Всяко дъното е химера, измислица на мозъка за граница в дуалната реалност на душата. Думите са граници. Имат душа, но дъно нямат, а и за какво им е? Въздухът днес е толкова свеж, че ми се иска да го издишам целия.

В градината

2011-12-29T02:07:00.000-08:00

денят е сив като престояла цигарена пепел, тежко пухкав в противоречието на сладостта си. Нюансът му, обгърнат в дим от тютюнева страст, прошарва перата на декемврийските птици и сивите им палта задраскват по ледените паветата с олющения вече лак на есента. Мокрото по ореховата шумата разплита с невидимите си пръсти яркото жълто на килима й. Прилепнали едно към друго, отминалите й листа като кафеви въглени издебват тихото на вятъра и сгряват корена на ореха с последните си сили кислород, унесени за новото си раждане. Наежени косите на елхите изпиват жадно чаша хладен дъжд с зелената си липса на безвремие и сочат с неокрасените си коледни върхове края и на тази година. В краката им, навитият на букли брашлян целува поръсената с цигарена пепел светлина на късния следобед и подканва ноща да разтвори бедрата си за топлия огън на свеща в стаята.

Тя

2011-10-20T23:54:00.000-07:00

Изворно мека.
По горски красива.
Заслушана в тихи звезди.
Аз срещнах отново
една самодива,
която познавах преди.

Докосна ме извор.
Целуна ме огън.
Бърз вятър отвори врата.
Крила пеперудени.
Образ божествен и
сянка на млада бреза.

Вървиме и
тук и сега е.
А случката вече била.
Случайности няма.
Всемирът ме води
и стъпка от пътя е тя.

2011-09-29T12:14:00.000-07:00

Наоколо ми все сърца - контур на облак, сянка на листо или пък камък с тази форма. И в изгрева дори тупти едно, което днес по морски ме прегърна.

на склад

2011-09-16T06:59:00.000-07:00

ненужни
като прах по пода
складирам в пазвата си
истини
спестени някому
умишлено

понякога избива влага
след мълчаливата ревизия
на склада
който все побира още
складирам там и чувства за поезия

нахлувам с взлом
ограбвам себе
пазачът Аз не бди на поста си
разсеян е от толерантност
и от наивност
и от зодия

онуй което съумявам
сама от мен си да опазя
под прах от време отлежава
като червено вино помъдрява
и търпеливо чака
познавач

на връх Турлата

2011-08-01T09:22:00.000-07:00

Покълна цвете в камък на върха
и аз го снимах със очите си.
Там горе по-божествен е светът,
по-пълен с прана, по-естествен.

Из "Книга на Мирдад"

2011-07-21T00:31:00.000-07:00

Така да мислиш, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде гравирана с огън на небето, та всички да могат да я четат. А то е и наистина така.
Така да говориш, сякаш целия свят е едно голямо ухо, което иска да те чуе. А то е и наистина така.
Така да вършиш делата си, сякаш всяка твоя постъпка в тебе като ехо ще се отрази. А то е и наистина така.
Така да желаеш, сякаш ти си самото желание. А то е и наистина така.
Така да живееш, сякаш самият Бог има нужда ти да изживееш живота му. А то е и наистина така.

2011-07-19T13:51:00.000-07:00

крилете му

мои са

2011-07-01T03:18:00.000-07:00

дванайсет дена
като вятър
неотронил ни едно листо
пребивава
на брега на сетивата
безмълвието
на едно писмо

разпален залез
в дясно от морето
потъва
а изплува светлина
от нещо като мисъл,
но което
наричат древните
душа

предишна опитност
и разум
я спират
да се изрази -

отвътре
със сърце говори
навън
със разума мълчи..

2011-06-17T07:04:00.000-07:00

Отдавна не бях оставала насаме с текстовия файл на вятъра в главата си. Не се очудвам, че точно днес изпитах непреодолимото желание да го черпя едно кафе - прясно смяно е, ухае на ентусиазъм и безгрижие, а е и специален ден!
От десет години не съм била в родния си град през юни. Бях забравила как смело, как уверено и дръзко летят лястовиците, как се радват на остовърхите си, лъскави крила; и прозрачното, светло, все още не покрито с туристи море, издишащо сол само за местните, за птиците, за лодките; и черешите, наподобяващи сладки, малки дупета, светещи от сладост и слънце; и онова изпълващо гърдите ми чувство за безкрай, за свобода, за омая, за влюбеност...
Днес имам оранжеви нокти и бяла капела, прясно смляно кафе и екстра порция тен.
Днес не търся. Днес просто си имам!
Дано и ти се чувстваш като мен!
Ако ли не, да те черпя море?!

няма ме тук...

2010-10-09T05:10:00.000-07:00

2010-07-30T01:46:00.000-07:00

Сетивна е разликата между чувство и емоция.
Като думи те са синоними.
Като усещане зависят от епитетите.
Чувството вътре рисува емоцията вън.
Усмивка за щастие.
Сълза за тъга.
Щастието е топло и пълно.
Тъгата е топла и празна.
Да напълниш можеш само онова, което е празно.
Харесвам тагата.
Освобождава място в мен.
Празно място, което да напълня със щастие.

time to block an user

2010-07-22T01:28:00.000-07:00

омайваш ме
жълтурчета

жълтурчета
жълтурчета
сърца цветя

омръзна ми

жълтурче

не си личи но
средният му пръст
е лакиран
в сигнално оранжево

(нали харесваш всичко холандско)

а всъщност то е от пътното
и си хваща пътя
на само бутон разтояние
от всичките твои
жълтурчета

2010-07-19T02:02:00.000-07:00

- ...
- Нищо не влагам в тази дума! - каза той.
- Защо използваш точно нея тогава? – попитах.
- Ами и аз не знам. Просто така. Тя ми дойде на устата.
- Да я беше облизал първо, да усетиш, че горчи!
- ...
Думите. С думите започва съзнателността. Учим се на тяхното значение още в най-ранните си години. Отначало са думите. После идват буквите. После буквите стават на думи и докато се усетим вече сме големи и знаем значенията на думите. Или поне така си мислим.
Обичам думите, буквените им нанизи, звучението и заряда на съдържанието им, способността им да въздействат, да омайват, да описват, да разказват. Обичам да търся думи, когато нямам думи, да нямам думи, когато имам чувства и да чувствам, когато ги търся. Обичам да се замислям над въздействието им и не ми харесва, когато хората ги използват неправилно.
Да предадеш дадена информация точно и ясно не е лесна задача. Да напишеш стойностен роман или да облечеш чувствата си в римите на лириката е изкувство, талант, призвание. Но аз не говоря за тези премислени думи, когато оставаш насаме с белия лист хартия, а за думите на нашите ежедневни разговори. Думите на обикновената комуникация, защото съществува зависимост между енергията на думите и тяхното сбъдване. Така че, по-внимателно И с думите, моля!

2010-07-15T02:15:00.000-07:00

колко много
целувки
усмивки
сърца и цветя
от мен за теб
за мен от теб
колко много
любов
виртуална
реално
самота

2010-07-12T02:49:00.000-07:00

Ако мързелът ми не съществуваше, щеше да е нещо друго, което да презирам и ненавиждам в себе си. Ако мързелът ми не съществуваше, щеше да ми е неудобно в удобното ми легло и неуютно в уютните ми сънища. Ако мързелът ми не съществуваше, нямаше да има какво да дърпам за корена, какво да плевя и какво да затрупвам с боклука на мислите си.
Цветните картички от пътешествията си аз адресирам до него, до мързела. Изпращам му слънце и сърдечни поздрави, а после наум ампутирам краката му, изваждам очите му и откъсвам ушите му, та да не чуе отговорността как вика, не види красотата й и не вземе да се затича към нея. Добре си прекарваме заедно с него. Допълваме се един друг до човешка несъвършеност. Пасваме си, и в младоста, и в размера си. Лежиме заедно на морския бряг в леглото ми и се радваме на слънцето в спокойния ми единайсетчасов сън!

2010-07-07T02:49:00.000-07:00

Белият мъж задържа вратата на трамвая.
Ръцете му бяха стари, но красиви.
Бялата жена се качи, придържайки се за ръката му.
Благодари му и се усмихна като дете.
Той остана загледан в отминаващия трамвай
и аз бях сигурна:
Любовта и благородството нямат възраст.
Те просто сменят цвета на косите си.

2010-07-05T05:08:00.000-07:00

Заблудата...За нея ще пиша днес. Заблудата, която вдишваме с кислорода или с дима на „последната” запалена цигара. Заблудата, която попива през очите ни в скритите мисли дълбоко в главите ни, за да се изпише на лицата ни - ту отвесно сбръчкана между веждите, ту полегато усмихната върху устните. Заблудата, която достига ушите ни и отеква в тях с гонга на изгубената битка или зазвучава като песен, разпалваща огъня на ентусиазма и любовта ни. Заблудата, която наричаме смисъл. Заблудата, заради чиято правда диплим нанизи от причини, предразсъдаци и обяснения. Закачаме ги като перде пред прозореца на настоящето и се крием зад него от собствените си анализи, от рефлективността на собствените ни привички и предубеждения. Заблудата, която преписва нашите лични чувства на другите, защото до там стигат границите на нейното познание. За нея всички са по неин образ - слабостта вижда слабост, завистта завист, а любовта...любовта тъй често става синоним на сигурността, зависимостта от другия, страха от самотата, алчността...Заблудата е вътре в нас, в успеха на планираното бъдеще, в успокоението, че и утре е ден, в измамата, че парите ни правят богати, в гласа на нямото его, което бъркваме с неопознатото Аз. Заблудата е вътре в нас. Но къде започва и къде свършва тя? Започва там, където мисълта и чувствата надвият мъдростта, и свършва там, където започват себеопознаването и вярата.

Ден се ражда

2010-07-02T04:48:00.000-07:00

Недрата сляха тръпнещи телата си.
Последва трус. Потече лава.
Ветрец разнесе ехо от въздишки.
Луната се съблече гола,
а слънцето с лъчистите си пръсти
обагри утрото в разюздено червено,
обгърна я с копнежите си дръзки,
но тя го чувства някак съкратено –
до болка бързо и несподелено;
единствено в началото приятно
секунда-две и вече безвъзвратно.

2010-06-30T06:08:00.000-07:00

лято е и
мързел емфатичен
ме туря
в повелително
р а з п у с к а й !
мисловният процес е
флегматичен
рахатлъкът сладък
и логичен
лято е

Сватба

2010-06-29T06:30:00.000-07:00

Защо си в бяло? Утрото е синьо!
Нима си тръгнала към черквата за сватба?
Реши ли се? Не мога да повярвам,
че някой друг тъй бързо изкуши те!
Парите, лукса ли, какво ли?!
Не можеше ли просто да почакаш?
Вървях напред. Уверен.
В тебе вярвах. Търпението ти
как бързо изпари се.
Навярно не е лесно да ме чакаш,
да вярваш с мене силно във мечтите.
Върви сега! Не мога да те спирам.
Олтарът твой е. Моя самотата.
Но ще се връщаш, знам, при мен понякога,
когато нощем ясни са звездите,
когато хладни в него са огньовите
или стипчиво бракът загорчи ти.
Ще ме потърсиш, знам, във сините ни спомени.
Ще ме потърсиш. Аз не съм далече.
Съмнението ще прокара корени
и пак един на друг ще сме обречени.

И ставам нова; ставам ничия

2010-06-10T02:33:00.000-07:00

Струя блян заля лицето ми.
През мен минава бяла светлина.
Фантомна сянка е сърцето ми.
Увита съм в прозрачна пелена.

И ставам нова; ставам ничия.

Докрай сама.
Свободна.
Безгранична.
Обсебена от безразличие.
По женски
ненаситна
за първичност.

Летя в мъгла - разюздана и пуста.
Крилата ми са профил на звезда.
Бозая от на облаците бюста
с настръхнали от вятъра зърна.

Вървя през огън - буен и огромен.
Краката ми са в си чехли от слънца.
Подправям с вяра
залеза безсолен,
заврял в казана на ноща.

На дъното

изтръгвам корена -
началото и края
на мига.
Надеждата ми силна
чрез неволята
в море превръща
тъмните блата.

Дали и ти

2010-05-27T03:26:00.000-07:00

снимка: Цветан Радев

Дали мислиш и ти като мене когато
нагонът на времето в тебе върви?!?
Не стъпва. Следите му дишат обаче,
потънали ниско зад твойте очи -

там дето зараждат се новите,
гримирани в цветно петна,
граничещи с вчера обмисляни,
пепеляво-неясни неща и

събуден - след миг раздвоение -
става сладка във тебе солта,
и топи се нагрята с прозрение,
че е сходна пред теб мисълта,

че съвпадат помислени думите
като двойници с млади лица -
покорили различни предели,
осъзнали еднакви неща.

Дали и ти като мен проумяваш,
че проблемът е само един?!?
Знам, че другият в теб надделява,
обладава те, прави те мним;

и разкъсват те вечни въпроси
за тогава, за там, за сега...
Покоряваш. Печелиш животи,
но си сам с твойте много лица.

2010-05-25T05:47:00.000-07:00

Живописен.
Прекрасна дума.
Съдържа в себе си и живота и словото.

Топлина

2010-05-19T05:04:00.000-07:00

Онази топлина, която нощем
от кожата ти медено прозира
във моя спомен грее ярка още
и даже с времето не иска да изстива.

Пропила ме е цялата отвътре.
Обсебила, та даже покорила.
Но спомен тя е. И като полъхне
със лед до кости сякаш ме покрива.

Студено ми е. Преповтарям спомени
на ужким нощем – да ми става топло.
Но точно като лампите неонови
ще светят те, но няма да ме стоплят.

Имаго

2010-05-12T02:43:00.000-07:00

Зори по мрак.
Прашец по пеперудите
гъсенични контракции възпява
дъго-образно-гласно
с тембър на крила.
Не помнят те съня си от ноща.

снимка: Радослав Вълков

Светоглед

2010-05-10T03:50:00.000-07:00

Разговарят без думи - думи без разговор.
Диалогът им е монологът й.
Пролетта е иконата й. Молитвата й
той завършва с вялост...Но във вялостта
не се ли крие вятърът?
Инертност ли е щурмът на реката?
Жълтурчетата побеляват, остаряват.
Вятърът разнася пепелта им.
Наоколо летят глухарчета...и нов живот.
Невидима обвързаност - без думи - диалог.

Kилометри кабел

2010-05-06T03:17:00.000-07:00

На тебе исках да напиша,
но той получи sms.
Пред тебе можех да събличам
бельото дето купих днес.
За жалост той ми е на близо,
а мойта сила има край.
Сърцето ми за теб е мило,
но той ще ме целува май.
Дали съм влюбена, не зная.
Любов ли е, когато знам,
че мога всичко да призная
пред тебе без да ме е срам?!
Че срещите ни skype-по-гласови,
смехът чрез smiley долетял -
изпълват ме и като блясъци
от мислите ми взимат дял.
И карат ме да помечтая,
макар да знам, че няма как
да се погледнем и да няма
километри кабел между нас.

Вълшебница

2010-03-11T06:37:00.000-08:00

снимка: Цветан Радев

Разкъса на дните прогнилата мантия,
телата им сиви със мляко изми
и хиляди скрити небесни проклятия
от тътнещи бури в лъчи прероди.

До локвата мътна поникна кокиче
и облакът черен от срам просветля.
Небето погледна с очи на момиче.
Вълшебство се случи. Дойде пролетта!

думите имат душа

2010-02-18T00:59:00.000-08:00

три реда само
вътре душата на птица
разперила криле от думи
за полет
към пейзажите любов

три реда само
вън плашило нямо
мълчи
страхува се от птиците
а как копнее да лети

душата с думите е излетяла
а думите
изгубили душата си в мълчание
разделят сродните души
без думи

2-ри 2-ри, вторник

2010-02-02T03:09:00.001-08:00

Днес утрото донесе снажна нежност -
по-плътна от мъха на кадифето.
Сънят се смеси с аромата на кафето –
ефирно – със финеса на балет.

Една реалност се събуди в друга,
но без будилник, без камбанен смях.
Една целувка нежна преди тях
кръвта подпали без кибрита на кафето.

2010-01-11T00:08:00.000-08:00

"В творението изглежда така, като че ли Бог спи в камъните, сънува в цветята, събужда се в животните и знае в хората, че е буден." Парамаханса Йогананда

Моста

2010-01-06T03:59:00.000-08:00

Съвпадение ли е, случайност ли е или е просто носталгия, не знам, но днес за пореден път, всъщност случва ми се ежедневно откакто забих бенгалския огън в десятката на столетието, в интернет пространството на случайни или неслучайни лични и безлични всевъзможности аз попадам на едно и също нещо - моста.

Мостът, морето, Бургас. Ще кажете, мост като мост, ама на мен ми липсва гръбнакът му, даже мъглата над него, когато е зима. А днес, на Йорданов ден, знойни и по-малко знойни момчета ще скачат в студената вода след политналия от попската длан кръст, ще скачат за здраве, за смях и емоции, а аз ще си ги представям от далече...Нищо, във фантазиите ме бива, в римите, мисля си, също...Ето тук една архивна, писана през зимата на 1997 година:

На моста седнала мъгла,
дебела близо сто кила.
С фасон кръстосала крака,
обути в чехли от слана.
Във рокля стара от басма
се дипли грозничка снага.
Коланът, трудно закопчан,
от напъни почти съдран,
едва оставя я да диша.
/Със думи как да ви опиша
какво усеща той сега –
от своята орис полудя./
А тя с ръце като лопати
намества бюста си налят и
почти разпаря сутиена,
отдавна променил си тена –
нагизден целият с петна
и ситни капчици роса.
Мъглата много се обича,
макар че на глиган прилича
и без комплекси, без тъга,
седи на моста все така –
ужасно мръсна и разплута,
със чехли от слана обута,
души настръхналия град
и чака дълго своя брат –
облакът,
сълзейки да проходи,
да дойде да я изпроводи...
Да диша лесно моят град,
макар от дъжд студен залят.

В кухнята на зимата

2010-01-06T01:54:00.000-08:00

Около един от най-долните клони на кестена се е увила мека снежна поничка. По-нагоре по тихото дърво сняг не е останал. Явно през ноща вятърът е издухал снега от високите му клони към единствения крачол на панталона му и го е натрупал там на островърха преспа. Оставил е само едно невиждано до сега от очите ми творение – една съвършено кръгла, снежна поничка, закачена като геврече на голото клонче на някоя детска сурвакница. Иска ми се да я снимам, но нито едно устройство с подобни функции не ми е под ръка в момента - ни телефон, ни фотоапарат. Имам само очите си и способността си да съзерцавам...

А ако се чудите защо толкова често пиша за кестена, то е за да се почудите, току виж се очудите - като мен сега в кухнята на зимата - защото (може би се повтарям, но какво от това?!) чудесата не са за тези, които не могат да се очудват! ;))

верен път

2009-12-22T03:42:00.000-08:00

а пътят ни е толкова различен
и разликата сякаш е стена
стената сякаш поривът първичен
а поривът ни - любовта..

и сякаш все вървим през пясъчна пустиня
и сякаш вечно търсим верен път
следите ни са дързост - несломима
стихиите ни - ефимерна плът..

с теб винаги се срещаме нататък
движението става тишина
тишината - миг от време кратък
мигът от време - нужна топлина..

Прозорец

2009-12-10T06:35:00.000-08:00

Нетърпеливо - точно като пролет -
поемам дъх дълбоко зад клепачите.
Стремглаво - точно като вятър -
лудувам в себе си зад сетивата

и търся да намеря що го няма.

Създавам, за да имам за разруха.
Търпя от вяра по една сполука.
Издишвам, за да се върна тука -

незнаеща, а всъщност убедена;
невиждаща, фактически прозряла -
от въздух в мене чак се задимява

премислям ли омонимността в седмиицата,
която след монотонността в петицата
в ненужно кратка двойка просветлява;

посвети, но в неделя потъмнява -

подложена на повторение
изгубва свойто ведро настоение
и въздухът до вакуум се сгъстява.
Тогава мантра дао в мен запява.

И започва всичко отначало -
дуалистично, черно-бяло..

И аз - нетърпелива като пролет,
отварям в себе си прозорец
за вятъра ми -
да лудува
и да се учи как се съществува.

2009-12-07T03:16:00.000-08:00

“Ясните очи на детето бързо се замъгляват от идеи, предразсъдъци и абстрактни понятия. Естественото, свободно същество се покривa с тежката броня на егото. И чак след години инстинктивно схващаме, че ни е било отнето някакво жизненоважно усещане за тайнство. Слънцето проблясва в клоните на боровете и в един миг на красота и непозната болка нещо пронизва сърцето ни, сякаш сме си спомнили рая. От този ден нататък… ние ставаме търсачи.”
Петер Матисен

река

2009-11-24T02:49:00.001-08:00

Броя.
Едно, две, три..
Качества броя.
Наум.
В ума – река.

Разглеждам духа си
с далновидните очи
на пареща коприва
– очи тревисти, мокри
от крайпътната река.

Затварям ги.
Броя наум.
Едно, две, три..

Неизброими в мен
въпроси, страхове.
Неизброими
вяри и надежди,
любовите – неизброими.

Неизбродима е душата без духа.
Неизбродимо миналото е без спомени
и бъдещето без мечти.

В сега
човеци бродят
вън
чрез сетивата,
а вътре -
вътре е река.

Броя.

Край речен път расте коприва.
Духът брои
дорде върви
нагоре
към душата.

24.11

2009-11-24T01:10:00.000-08:00

Малкият храст зад голия кестен навън цъфна по никое време. Краят на ноември е, а той се окичил в нежно розово. И листенцата му зелени. Живее му се. Не му се спи. Не иска да е есен. Не иска да е зима. Създаден е за пролет. Като мен.

петък, 13-ти

2009-11-13T03:34:00.000-08:00

Зъбите ми тракат
като шевна машина.
Студено е.
Ще се сгуша на топло
в съня си от снощи.
При него ще се сгуша.
При прегръдките му.
Нежни са,
но са измислени.
Какво пък?
Нали топлят!

2009-11-13T01:46:00.000-08:00

Той позвъни за втори път.
Беше точно 22:22.
Четири двойки!
Имаше ли значение това?
Някаква мистерия?
Някакъв знак?
Те бяха четирима, а букетите само два.
Накрая по закон трябваше да остане само един.
Или нито един..

Есента дойде и ме..

2009-11-04T04:19:00.000-08:00

Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на безцветните си въпросителни, затворили в спомени сенките на последната лятна омая. Мъгла потече във вените на късните гларуси. Те потръпнаха, разпериха криле и ме прободоха със замръзналите си дъбови клюнове. Замириса на старо, прогнило дърво, на мокра шума и на още нещо. Беше като парфюм от дъжд, дисперсно смесил се с вятъра. Шумолеше по мъгливите тротоари на въздуха и разресваше със смокинов гребен дългите коси от настроения – пречупени и изтощени от блудното слънце, почервенели от срам като листата навън..
Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на цветните си удивителни – там където пищни кестени падаха върху оределия календар на годината и изпъкваха върху интуицията ми със своеобразието на скрития зад бодлите си смисъл. Познаваха се без да се познават..
Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на зимното си многоточие – там където бяло очакване къташе уют в запалената свещ на въображаемата моя декемвристика..
Есента дойде и ме съблече до прозрачност, до лекомислие; съблече ме до пролет..

20.10. 2009

2009-10-20T06:19:00.000-07:00

Харесват ми цифрите на днешната дата. И днешния ден ми харесва. Нищо и никакъв вторник, а закръглен до зануляване от доволство и наситеност.
Краят днес не е по-различен от началото, защото не всяко начало е трудно!
Нулата и тя е цифра, кръгла при това. При нея няма край, няма и начало. Може да седи накрая, може и в началото. Когато е по средата ме навежда на мръсни мисли. Ако е горе и свети се чувствам добре, а ако е долу, мога да стъпвам по нея на воля!
Днес нулите са четири. Едната свети ярка горе на синия фон. Върху втората тънцувах сутринта. Третата по средата е доволна, а четвъртата започва от начало, защото не всяко начало е трудно!

„Леността е повече в духа, отколкото в тялото.“ - Ларошфуко

2009-10-19T05:23:00.001-07:00

Леността си търси извинение:
- „Поради днешното неразположение започвам в утрото на утре, ако и него не проспя. Днес обаче ще лежа!”

Противоречива е играта на съзнанието и душата.
Веднъж щом волята заспи, иди че я събуди!
Уж иска да пече, а пуска щори...

Защото Анахата е зелена

2009-10-15T05:33:00.000-07:00

Бижу. В прогизналия делник мистичност се забримчва по чорапите - тюркизени до непрозрачност. Вълни и пясък в пръстен на ръката ми. Морето дяволува до небе - контрастно контрастиращо със сивото, със сивото на немско небе.
Срещуположно слънчев в автобуса, разтваря на бедрата си тефтер. Безсрамно ме разглежда и разлиства, след спирка-две ме е превзел.
Брадата му тридневна надминава. Очите му - очи от тюркоаз. Устата му - устата проговаря, захласвам се неволно аз. Разказва ми легенди за кристалите - произходи, предания, съдби:
- „Тюркоазът пази от Лукавия и мир в душата може да дари!“
Но вмъкна той и любовта - разбира се - не може митос без любов и ако тя е споделена - е тюркоазена любов.
- „Защото костите на хора, познали истинската страст, превръщали се под земята във безценен тюркоаз!”
Немеех. Той ми се усмихна. Навън отново заваля. Бижу. Окото му ми смигна - контрастно контрастиращо с дъжда...

2009-10-13T13:01:00.000-07:00

Малкото ми коте има афинитет към мишките - към копютърните мишки и най-вече към кабелните им опашки. Опитвам се да работя на компютъра, но не се получава, защото Шаша не спира да гони курсора на мишката по монитора и да се разхожда по клавиатурата, наблюдавайки ме наперено. Когато я сваля на земята тя се сърди и се качва обратно на бюрото. По височината на скоците на тримесечната мека топка сиви косми и по продължителността на изправеното й, стабилно седене на задни лапи, смея да твърдя, че в предния си живот е била катерица! А изхождайки от силно изразените й любопитство и заинтересованост към лаптопа ми, си мисля, че в следващия си живот ще бъде хакер!

Не може Галя да не гали и ето, че си има коте!

2009-10-12T04:10:00.000-07:00

– Нощем тя спи на възглавницата ми. Отляво. Над главата ми. Избра си това място още първата нощ. Дойде сама, не съм я насилвала и вече трета седмица заспива все така, до мен, над мен, до главата ми. Позволява ми да я галя и мърка дълго. Държа я за лапичките. Не се дърпа. Спокойна е. Често ме близва по клепачите, сякаш ме приканва да затворя очи и остава втренчена в мен докато не го направя. После заспива и тя. Отляво. До мен. Над главата ми.
– Е значи всичко е наред с главата ти! – констатира Павлина в телефонната слушалка – Котките си избират най-спокойното място за сън.
– Или точно обратното! – побързах да отговоря аз – Може би ляга там, за да излекува главата ми от натрапчивите мисли. Нали казват, че котките лекуват душата и тялото! И струва ми се, наистина е така!

нещо като есен

2009-10-01T03:12:00.000-07:00

По стената тича лист.
Вятър си играе като коте.
Лятото измръзна в дъжд от кестени.

* * *
Гроздовете са пияни от амброзия,
откакто се стъмнява изведнъж.
Оплешивя и таз година календарът.

* * *
Тя пече жълта тиква във фурната.
Той си идва в къщи с жълти хризантеми.
В чашите им виното е младо.

2009-09-30T05:51:00.000-07:00

слез от мен
торнадото е за
очите само
прах

Въздух

2009-09-07T04:49:00.000-07:00

Въздух след опасност от удавяне.
Спасение - подавам си ръка.
Равнодушните вълни на илюзорното море
пресъхват от дъха на вятър.
Поплувах. Време е за полет.
Дишам леко. Дишам леко.
Издигнам се над тежка вода,
нехаеща за кислорода в същината си.
Широко разтварям криле.
Едно перо е побеляло
от изсъхналата по него солена капчица премъдрост.
Просторно е, просторно е в сърцето ми.
Безкрай, а сред безкрая необятност.
Дишам леко. Дишам леко.
Уж е безвкусен въздухът,
а как е сладък сега с лекотата си..

мрежите ти, мрежите, момче

2009-09-04T05:13:00.000-07:00

черешово момче - в очите мрамор
разклонени клони - капилярни
черешово момче - в сърцето камък
ненужен навик - пушеци потайни
черешово момче - повторно в къщи
нехаещо в леглото ми си ляга
сънят е кратък - августовски нощи
погрешката на младостта приляга..

2009-07-23T04:38:00.000-07:00

"Всеки човек има определен хоризонт. Когато той се стеснява и става безкрайно малък, превръща се в точка. Тогава човек казва: - Това е моята гледна точка."

Понеделникът кога е? Преди или след петък?

2009-07-14T07:13:00.000-07:00

Високата руса жена с пискливия глас на паун,
но без прекрасната му визия,
ме стрелна с непрефинно Искаш ли?
Отвърнах късо Не! и дълго не помръднах.
Наоколо се секнаха в комфорта си.
Изскърца стол. След него втори.
12 чаши за кафе
излетяха от икейския овал,
запърхаха за дълга глътка
и кацнаха обратно с нещо като трясък.
Гръм ли падна?
Нищо чудно! Пак вали..

2009-07-14T02:24:00.000-07:00

Всеки стих има мелодия.
Всеки поет има своя ритъм.
Всяка игра има стратегия,
а късната доба - преносен смисъл.
Всяка любов има кибритче
и пали с него два близки стръка.
Понякога огънят пламва, та пука,
а друг път тлее и само пуши..

Дневници

2009-07-10T05:48:00.000-07:00

Търкалям кръглото око на мишка.
Без молив мисля и не цапам.
Изтривам без да съм дописала
и да прелиствам лист не смятам.

Реша ли, ще го смачкам без докосване
в разходка с показалец по деня си.
Сълзи се леят без отронване.
Усмивки се усмихват на смеха си.

Откъсвам бяла роза без да скърша
живота й и връзката с’ Земята
и без начало мога да завърша
историите й под шала на мъглата.

Споделям само с думите съня си.
На тях приличам, вписана в листото.
И да се върна мога при деня си
търкаляйки на мишката окото..

Севда

2009-07-07T04:41:00.000-07:00

Сърцето му се счупи като ваза,
пълна с незабравките на Севда.
Падна от перваза на вълненията му,
удари се в прашния под на разума му
и се разпръсна на кристални капки.
Незабравките полетяха в унеса на красотата си
като птици със зелени криле
и кацнаха синеоки в отражението на кристалите.
На пода, пред страхливите очи на ръзсъдъка,
все още туптеше сърце..

2009-07-06T03:25:00.001-07:00

стотици жени се радват,
когато цъфтят липите,
но нула, когато цъфтят косите..

понеделник сутрин

2009-07-06T03:22:00.000-07:00

Лепнат очите. Спи им се.
Лятото гали леноста в душата.
Поддава се тялото. Липсва му свиден.
Просъница сплита косите на върбата
с ръце от полски макове и ръжен.
Реалност язди призраци
под миглите на тихата трева.
Виси небето в безразличие
пред двойственото не- на битието..

Приятелки

2009-07-03T03:03:00.001-07:00

Три жаби седнали край гьола
на припек и на конушмак
да търсят истината гола
за себе си на този свят.

Заквакали една през друга,
отворили едни усти
и всяка иска без заслуга
поне една да пререди.

Да може първа от чувала
добри лъжи да подбере.
Една измислена похвала
за себе си да избере.

И реномето си да вдигне,
сред трите да се открои.
Дано успее да подтисне
приятелките си добри.

Но само в приказките има
вълшебни пръчки, чудеса.
Край гьола жаби все ще има.
Принцеси няма да съзра.

р о з о в о

2009-06-29T05:14:00.000-07:00

Розово сладко на сергийката под смокинята.
Розови рози в градината.
Розов следобед - съседът разрязва динята.
Розово е селце в родината..

Ревност

2009-06-26T02:18:00.000-07:00

Настръхвам. Вятърът ме гали.
Докосва ме. Целува ме с уста.
Усещам странни тръпки на талази.
Отпускам се и чувствам, че летя.

Нареждам пъзел - мокър от възбуда.
И търся смисъл в бялата дъга.
Възбуден гъдел, тънещ във почуда,
прониква нежно в скритите недра.

Белязва ги. Девицата умира.
Небето плаче - мокро от тъга.
Докосвам го, но вятърът ме спира.
Ревнува ме и крие ме с крила.

До днес

2009-06-25T05:47:00.000-07:00

До днес съм нещата редила
с достойнство и с его, и сила.
Но никой не знае за мене -
призвание расло без семе,
поело уж грешна посока...

От своята собствена сопа
стремежът се плаши разголен.
Не знае дали е способен
на нула да върне стрелката.
Умува ненужно главата.
Сърцето му шепне: - Не сприрай,
стегни се, стремеж, не унивай,
че вяра се ражда чрез тебе!
И времето спира да дреме -
облича си рокля от мигове,
лакира си ноктите в лилаво
и вярно на тебе остава.
Повярвай във своята вяра!
И имай, стремежо търпение.
Ще дойде онуй провидение,
което без думи разкрива
на случките древната сила:
Животът сега се играе!
Моментът за после нехае!
Повярваш ли в туй настояще
секундите стават изящни
и няма я твоята сопа,
а вярната, права посока!

До днес съм нещата редила
с достойнство и с его, и сила.
Добре, че не знаят за мене!
Че моето днескашно семе
покълва за нова посока -
моментна, желана, дълбока...

Когато започва денят

2009-06-23T04:14:00.000-07:00

Ръцете му - моя мечта, непротиворечива моя необходимост. Блаженство мое. Ненаситност. Докосванията му - плътни като кадифе. По-гладки от сатенен, галещ нежно голотата на възбуденото ми тяло - от облото на раменете ми, през обема на гърдите ми, до грешните извивки на бедрата ми и после пак нагоре. И надолу...Онасям се. Потапям се в дъха си и пиша себе си в магията на допира:
Енергия затворила очите ми,
откъсва се от силните му пръсти
и топли мен - подпалена от стонове.
Масивни длани галят по гърдите ми,
превземат ме и утрото е мое -
наситено, разчорлено, съдбовно..

" Едно време беше по-добре!"

2009-06-23T03:27:00.000-07:00

Слушах радио докато пътувах в автобуса към работа. Един репортаж за ограниченията, на които е била подложена младежта в някогашна ГДР (за някой от тях си спомних и аз от родна България), ме наведе на следните мисли или по скоро въпроси, на които ще се опитам да намеря приемлив отговор, макар да знам отсега, че приемливите отговори са много.
Та питам се значи, защо толкова често спомените за миналото, било то с нюанс на буря или с цвят на разцъфнала праскова, предизвикват у хората положителни емоции, граничещи със сантименталност? Защо тъй често обаче, оценката на настоящето, което само след миг е вече минало, крие в джоба си хоризонталния и скучен знак на минуса? Какво точно се случва в главите ни и защо възприемаме отминалите трудности като обогатяващи, а настоящите като умопомрачаващи? Защо сме единодушни, че „едно време беше по-добре”?
Още много защо бих могла да напиша, но отговорът за мен остава един - вътрешната нагласа. Онова, прикрито зад фалш и суета, ежедневно състояние на мозъка, при което мислите ни поемат по предначертани от самите нас пътища, за да се върнат при филтрираното преди или за да потеглят към придирчивостта на после, подминавайки пренебрежително ниското сега с неговата недоразвита, ненадарена и привидно недъгава снага..И така, увлечени по анализи и сравнения, наполовина само осъзнати, ние обличаме настоящето в тъмни, попиващи светлината цветове и наместваме пред очите си замъглените очила на собствените си предрасъдъци. Оглеждаме през тях наоколо, вместо да се вгледаме навътре и мислейки, че знаем кои сме, изгубваме самите себе си. Строим си лего от мечти и страхове, а животът ни се случва в колосален разрив с вътрешната истина..
Не харесваме това, което е, защото е е само буква, просто даденост, различна от понятията в умовете ни и от възможностите на телата ни - онези две неща, които сме нарекли с краткото, но пълно със заблуда аз. И този аз не харесва настоящето. Според него настоящето има нужда от промяна, докато е още днес, защото утре се крепи на надеждите, а превърне ли се във вчера, то така или иначе сменя нюанса си и просветлява като небе след лятна буря..
За миналото си спомняме с избирателна пропускливост - най-често с добро. Дали защото доброто побеждава злото? Или пък защото в миналото се крие младостта на тялото, за която остарелият без време ум си спомня с прочувствена въздишка? Но какво ще е, питам се, ако духът остане в днес и забрави за тялото, чукнато от тук от там от времето? Дали тогава умът пак ще е на мнение, че „едно време беше по-добре” или ще се радва на това, че надвижява времето?!

Мушкато

2009-06-22T06:06:00.000-07:00

Утро е, а е тъмно. Вдигнах жълтите завеси и в стаята ми влезе облак. Милиарди кондензирани капчици в тренди сиво контрастират с цикламеното на младото мушкато на перваза на прозореца - наперено и кипро като за жълта преса с лъскави корици.
Клюките около пъстрата му личност бих започнала така: Мушкатото е многогодишно растение, добре познатото на широката публика (дори и на тази с по-широчките рамене, такова де, вратове), което достига на височина 60-70 см. Ако климатичните условия на даден регион успеят да задоволят южния темперамент и подчертаните стебло- и листо-угодничеството на растението към водата и слънцето, то тогава, с напредване на възрастта, мушкатото може да се охрани до малко, кичесто дърво с пищни цветове и ярки краски. По-интересен обаче е фактът около името на цветето. Където и да го мушнеш, то лесно се захваща, та от там и Мушкато, т.е непретенциозно, лесно приспособимо растение с добри възможности за високо израстване. Нещо като синоним на българин емигрант. Или?!?

Бленувам те

2009-06-22T02:01:00.000-07:00

Влязох в мъглата.
Изгубих се.
Лутам се.

Тръгвам да тичам.
Препъвам се.
Срутвам се.

Искам да дишам.
Паля цигара.
Сама маструбирам.
Какво ми остава?!

Ставам и сядам.
Обръщам се.
Губя се.

Лягам.
Заспивам.
Отвивам се.
Будя се.

Какво ли си мислиш?
Ще бъде ли?
Чудя се.

Сипвам си вино.
Отпивам.
Стипчиво е.

Слушам хормоните.
Хващат ме бясове.
Празно е.
Тихо е.
Няма проблясъци.

Лягам отново.
Заспивам.
Сънувам те.

Всичко е ясно.
До болка бленувам те.

Времето

2009-06-19T05:20:00.000-07:00

(на сестра ми)

Проточва се времето. Случва се,
когато само прецени.
Търпение, казват, прийомът е
когато си мислиш: - „Стои

и влачи се тъпото време.
Минава без мен покрай мен.
А аз съм на мнение - време е
да дойде и време за мен!”

До тук съм разбрала - действително -
решава за всеки само
кога да препуска стремително,
кога да изчака едно,

а може би две междуметия
сред планове, цели, мечти,
нехайно за свойте наречия,
да бъде, когато реши!

Телепатия

2009-06-17T06:25:00.000-07:00

Когато навестят те отдалече,
мечтите ми, в които сме едно,
открадваш синя снимка от морето -
по-синя и от твоето око.

В’ високото, отгоре, над соленото
се реят чайки - като от платно.
Пределни са пространството и времето!
Посланието е дошло!

Нещо все й напомня за него...

2009-06-16T06:41:00.000-07:00

Кестенът е с лятна грива - гъста като косите му. По клонестите му пръсти висят плодове - малки като гърдите й и зелени като очите й - вгледани в стеблото на нарастващата му дължина.

2009-06-16T04:19:00.001-07:00

Ден след ден -
от тема в тема
а от нея в още две...
Може би защото времето
иска в миг да порасте...

Раздяла

2009-06-10T06:13:00.001-07:00

Безлунна нощ.
Устата му е суха.
Налива старо вино
и мълчи.
А тя целува го,
прошепва му:
- „Наслука!”-
обръща се
и вече е преди...

2009-06-10T03:20:00.001-07:00

Тревата се изгърби.
Небето плаче
вече седмица.

Берлин

2009-06-10T02:49:00.000-07:00

Потъвам.
Ръката ми подпира мисълта под брадичката.
Гладко е като облизване.
Скрито като поглед зад кулисите на недопустимото.
Ябълките в очите ми озряват от въртене по наклона на отсрещното, брадясало великолепие.
Въздухът прозира до невидимост зад дизайнерската марка на стъклата.
Предлагат знания, но никой не внимава.
Петък е, но не всичко, което може, му е позволено.
Детето би било красиво.

Емил Чоран

2009-06-10T02:35:00.000-07:00

"Той спря да пише. Нямаше повече какво да крие."

Абсолют

2009-06-10T02:20:00.000-07:00

Търсещ дух
намира кестена -
спокоен
в тъмното зелено
на листовото си лято.

Неспокоен дъх
издишва вятъра -
безметежен
в тичащата плътност
на безплътното си тяло.

Порой от думи
превъзмогва себе си -
непокътнат
в чудната хармония
на прозряни предразсъдъци.

В последния ден преди утре

2009-05-27T04:35:00.000-07:00

се чувствам прекрасно!

Разкъса на дните прогнилата мантия.
Телата им сиви със мляко изми
и хиляди скрити небесни проклятия
от тътнещи бури в лъчи прероди.
До локвата мътна поникна кокиче.
И облакът черен от срам просветля.
Небето погледна с очи на момиче.
Вълшебство се случи.
Дойде пролетта.

А.У.М

2009-05-13T03:23:00.000-07:00

вчера анимус
днес съм анима
апостериорно на килима
случайността е обяснима

Въздушни сладки

2009-05-12T04:16:00.000-07:00

Едно единствено късче синьо небе сред тежките, купести облаци - като усмихнато лице сред тълпата забързани, замислени хора. Виждам го единствено аз и единствена аз му се радвам, а стаята е пълна, прозорецът голям.
- Безплатна радост! Почерпете се, колеги!
- Не предлагаш ли случайно нещо сладичко?
- Разбира се! Предлагам Ви въздушни сладки!
- Благодарим, но няма нужда!
- Опитайте ги, няма да сгрешите! Аз често ям въздушни сладки и често извъртам очи, за да погледна небето. А после се радвам, че мога да му се зарадвам, защото в моменти като този, когато не мисля за нищо, а просто съзерцавам, се чувствам свободна, богата, доволна!

из "Формулите на природата"

2009-05-05T04:43:00.000-07:00

Корен от шесте вкуса
плюс афродизиак
е равно на джинджифил.

Десети лунен ден

2009-05-05T04:34:00.000-07:00

Благ смях с вкус на радост изпълни сърцевината на червената ябълка в гърдите ми. Едно невидимо същество с жизнерадостни очи се покатери по дървото на гръбнака ми, седна на върха на короната му и издиша в мислите ми непринуденото си, жарко въодушевление. Щракна с пъргавите си пръсти и решението се взе от самосебе си.

Джнана

2009-04-30T02:42:00.000-07:00

Когато премислям обвивката,
потъвам ненужно в самсара.
Изгубва стремежът ми битката.
Раджасик духът ми изгаря.

Порастват надолу наклоните.
Душата ми свива крилете си.
Съмнение стъпва с нозете си
от мислите чак до сърцето ми.

Отваря се в пълното празно
пространство за няколко демона,
сред топлото вмъква се хладно
усещане с цвят на дилема.

В контура оставам загледана
повърхностна, тук, до обвивката.
Във собствени мрежи замрежена
се дави суетна усмивката.

Променливост блика от гуните
по пътя от тук до безкрая.
Издишвам доволна че зная -
сред ада простира се раят.

2009-04-28T07:52:00.000-07:00

Зад прозореца
априлският дъжд мие
цъфналите фалоси на кестена.

Страсти

2009-04-22T07:46:00.000-07:00

Сред топлото дихание на кладите
звездите се облякоха във жълто.
Под дрехите загатващи насладите
двусмислено желание нахълта.
Разкъса ги.
Небрежно пусна бримка по чорапите.
Събудиха се чувствата – крилатите
и луда лудост лудна сред стихиите.
Сто кратки хайку облаците креснаха.
Разпалиха се тлеещи оргиите
и звучни звуците им тишината стреснаха.

Силата на музиката

2009-04-15T02:55:00.000-07:00

Тя четеше много книги, предимно романи. Не пропускаше ежедневната среща с пресата, сутрешното кафе и цигарата към него. Следеше събитията, беше информирана, начетена и интелигентна, но в никакъв случай мъдра и осъзната. Не можеше да владее нервите си и да прикрива злобата, която се ширеше в иначе ведрия й характер. Малко беше нужно, за да излезе влака на баланса й от релсите и да се понесе към дерето на истерията и невъздържаността й - там, където думите и делата ставаха необмислени, неразумни и деградивни. В такива дни близостта до нея беше цяло мъчение. Тя се превръщаше в енергиен вампир и зъмърсяваше въздуха в стаята с тежките си, чести въздишки, с блъскането по масата, с истеричното си мятане в стола, с повишения си, креслив тон. Излизаше навън, за да се успокои с поредната цигара, но се връщаше само след миг още по-навъсена и неосъзната за действителността. Не можеше да се погледне отстрани. Не се и опитваше. Харесваше й да играе ролята на жертвата - измъчена, злощастна, изтерзана. Съветите ми не й помагаха. Не искаше да ги чуе, да проникне в думите ми и да се успокои.
В стаята ставаше все по-тясно от напрежение. Въздухът свършваше. Ставах и отврях прозореца, за да влезе кислород, но само след няколко нервни удара по клавиатурата и две-три тежки въздишки, тялото ми се свиваше и усещах как лошата й енергия ме обгръща, пропива ме и ми става тягостно. И тогава пуснах музика - мека музика, нежна музика, музика за медитация...
И се случи чудо! Въздишките престанаха. Стаята се изпълни със светлина, а работният ден с мир и спокойствие.

Самоопознаване

2009-04-15T02:43:00.000-07:00

Бърбори в мене подсъзнание,
съветва ме чрез интуиция.
Емоциите са реакции на
тялото ми спрямо мислите.

Апокриф

2009-04-06T02:28:00.000-07:00

Няма кадър за туй дето виждат очите,
няма мяра за туй де изпълва гърдите
щом е утро в душата на времето
и пространството без измерения
в сетивата на лъч се разтвори.
Ням мигът в светлината говори:
- Имаш всичко, което е нужно,
от сигурност сме днес несигурни.
Обърни се навътре и питай.
Яснотата е там, събуди се!

Знамение

2009-04-02T05:24:00.000-07:00

Скритa в скрина на съкрална чакра
блести сантиментална интуиция.
Ценителят ще иска да я има,
но този път завинаги..

1-ви 4-ти

2009-04-01T07:45:00.000-07:00

На първа дата
втора тройка месеци
понечих да излъжа себе си
с харесва ми
- макар да не харесвам -
алюзията на високи токове,
окаляни от послесловия.

Сполай ти опит, но не мога!

Защо ми е да лъжа себе си?

Лъжата е от греховете,
загатването от мъжете,
а честността ще е от мен,
макар да е особен ден.

Нещата в живота ни се случват докато плануваме бъдещето

2009-03-16T09:11:00.000-07:00

Оставащите часове до утрото след неочаквано настъпилата страст догаряха в бедрата й все още недовършени. Чувстваше го в себе си. И топлината му чувстваше. Плътността му. Влажните устни по гърдите й намокряха нежно върховете на огньовите й. Той я харесваше и я искаше, но тя бе стигнала до собствените си стени и се блъскаше в тях несъзнателно, напротив, осъзнато и това ги правеше още по-високи и непроходими - тесни като килията на себенаказанието, плътни като блато. Тя нагазваше в него и вдишваше изпаренията му. Потъваше във водите му и стигаше при върха му, нежно допрял ръката си на корема й. Потъваше и стените се отпускаха. Той я водеше, но на някъде? Трудно й беше да го последва. Свиваше се и го спираше, но той се долепяше плътно до нея и я целуваше. Магнит ли я претегляше или просто страстта й преиждаше, за да счупи стените на скрупулите и самообвиненията й? Страхът си отиваше и настъпваше мигът - неплануван, такъв, какъвто бе дошъл. Тя се отпускаше и топли вълни заливаха стъпалата й. Блатото се превръщаше в море и я залюляваше в замая на безкрая си. Разкриваше й стихията си и галеше облите й бедра с безгрижния ритъм на страстите си. Стените се пропукваха и наслада потичаше от процепите им. Оставащите часове до утрото на новия ден изгаряха в пламъка на свеща, която шведът й бе подарил само преди ден...

Зависима от слънцето

2009-03-12T08:31:00.000-07:00

Като задимено е небето вече повече от седмица.
Сложило е сякаш шал пред лицето си -
плътно, сиво феридже от пихтиести облаци.
Голият дъжд потъва в очите ми.
Голи клони. Голи поляни. Голо небе.
Голи са и чувствата ми.
Нямам думи за този вакуум наоколо.
Той не е летаргия, нито безпредметност.
Той е самото Нищо.
Времето е спряло в неподходящ момент.
Не помръдва. Не диша.
Няма вятър. Няма цетове. И смисъл сякаш няма.
Затвор без решетки е небето над Бон.
От мен се изпарява капка вяра.
Това ли е то търпението? Това ли е мъдростта?
Равнодушие към бездънния мрак наоколо,
ден след ден, нощ след нощ?
А всъщност ден ли е, нощ ли е?
Сетивата ми са объркани.
Да им вярвам ли?
Коя съм аз? Защо съм тук? Кои са знаците?
Усмивката ми е празна.
Радостта ми е купена.
Опората ми се клати.
Светлото в мен загасва със светнатата
„на сред бял ден” лампа.
Бон е бонбон в мухлясала обвивка,
а аз обвивка без бонбон...

Безсловестният език на мисълта, при който липсва грешката на думите

2009-03-12T06:09:00.000-07:00

Потайно изживяно възприятие:
езикът ми напълно се обърква -
изрича с родни думи непознатите
чуждици с чужди букви и се мръква.
В душата ми е тънък полумесецът,
а вън е ярко, кръгло пълнолуние.
Онуй, което гласно не изрекохме
само на сън се изсънува.

лапидарно за себе си

2009-02-24T02:39:00.000-08:00

Те бяха две. Различни.
Едната усмихната, безгрижна, енергична.
А другата суетна, разсъдлива, амбициозна.
Едната пир. Свобода. Авантюра.
А другата съвест. Осъзнатост. Съпричастие.
И двете с убедителни съждения.
И двете със собствени доводи.
И двете изградени характери.
Едната реалист, а другата мечтателка.
Едната минус, а другата плюс.
Два полюса. Два свята.
Един спокоен и един объркан.

„Има дървета от които не могат да ни свалят”

2009-02-19T04:04:00.000-08:00

Всяка делнична сутрин в девет пия мляко с нес, ровя из нета и често поглеждам навън през големия прозорец отляво на бюрото ми. Зад него е кестенът. Никой не знае, но ние с него сме приятели; през пролетта дори любовници. Тогава той е млад, разчорлен, но сега, в този преполовен февруари, напълно оплешивял, той е моят дядо и ми разказва случките си с вятъра и слънцето. Слушам голите му клони как шептят. Глухотата им отваря прозорците на непристъпния ми дом, в стаите му влиза кислород и замирисва на отнесеност. Личи ми, че ме няма в тялото.
Навън съм; качена на кестена, аз кърпя небето с иглите на ниското слънце. Пришивам облаците в трон, провъзгласявам себе си кралица, поемам властта над стихиите и вместо огън пламва любов, вместо вятър задухва сърцатост, вместо дъжд завалява възторг. От земята покълва екстаз, а реките се вливат в море жизнерадостност. Времето излиза в междучасие, свива си тънка цигара и ощастливено от струйката дим, забравя за средния си род. Часовниците се разтичат пред очите ми като платно на Ван Гог и пролетта, усетила това безвремие, решава да я бъде през февруари. На кой му трябват още календари? А аз намествам диоптрите налудничевост пред очите си и по голите клони на кестена озряват череши – като онези червените, едрите в градините на дядо ми, с малка костилка и пурпурен цвят, като онзи на червилото на баба ми. Бера с ръцете на дете и черешови лекета остават завинаги следи по бялата ми тениска. Реклами няма, а химията все още чака свойте открития.
Но тази помежду ни е открита!
Всяка делнична сутрин в девет пия мляко с нес и качена на кестена, слушам приказки на грамофона в главата си.

през ден

2009-02-19T02:15:00.000-08:00

мечти
като паяк наплитат
мрежа от желани бъдеща
смелостта муха е насред пайжина

Балада на смелите

2009-02-17T02:47:00.001-08:00

Попиват в очите сълзите ни.
Не може. Не трябва навън.
Показвали слабост в душите ни.
Ще плачиме само насън.

Преглъщаме силни въздишките.
Не може. Не трябва навън.
Та те ни снизяват до мишките.
Въздишките само насън.

Не кършиме плахи ръцете си.
Не скриване явно очи.
Не чувстваме слабост в нозете си.
В гласа ни тъга не звучи.

А всъщност в съня си се стряскаме.
И ставаме. Как да заспим?
Догоре напълваме чашите.
И гълтаме струйчица дим.

зима е и мандарините търкалят се из фруктиерата с емоционални подзначения:

2009-02-11T02:24:00.000-08:00

преди, когато Дядо Мраз ги носеше
пързалките ни зад панелите
излъскани от найлоните
отлагаха със смях вечерята
а майките ни млади по балконите
премръзнали следобед по опашките
раздали любовта си пред котлоните
ни свиреха сигнали да се качваме...

?

2009-01-15T06:07:00.000-08:00

Къде ми е музата? Няма я
откакто навън заледи.
Ни диря, ни помен остави ми,
а спомени много, уви...