Oгледалото на дните ми

денят е сив като престояла цигарена пепел, тежко пухкав в противоречието на сладостта си. Нюансът му, обгърнат в дим от тютюнева страст, прошарва перата на декемврийските птици и сивите им палта задраскват по ледените паветата с олющения вече лак на есента. Мокрото по ореховата шумата разплита с невидимите си пръсти яркото жълто на килима й. Прилепнали едно към друго, отминалите й листа като кафеви въглени издебват тихото на вятъра и сгряват корена на ореха с последните си сили кислород, унесени за новото си раждане. Наежени косите на елхите изпиват жадно чаша хладен дъжд с зелената си липса на безвремие и сочат с неокрасените си коледни върхове края и на тази година. В краката им, навитият на букли брашлян целува поръсената с цигарена пепел светлина на късния следобед и подканва ноща да разтвори бедрата си за топлия огън на свеща в стаята.

Изворно мека. По горски красива. Заслушана в тихи звезди. Аз срещнах отново една самодива, която познавах преди. Докосна ме извор. Целуна ме огън. Бърз вятър отвори врата. Крила пеперудени. Образ божествен и сянка на млада бреза. Вървиме и тук и сега е. А случката вече била. Случайности няма. Всемирът ме води и стъпка от пътя е тя.

Наоколо ми все сърца - контур на облак, сянка на листо или пък камък с тази форма. И в изгрева дори тупти едно, което днес по морски ме прегърна.

ненужни като прах по пода складирам в пазвата си истини спестени някому умишлено понякога избива влага след мълчаливата ревизия на склада който все побира още складирам там и чувства за поезия нахлувам с взлом ограбвам себе пазачът Аз не бди на поста си разсеян е от толерантност и от наивност и от зодия онуй което съумявам сама от мен си да опазя под прах от време отлежава като червено вино помъдрява и търпеливо чака познавач

Покълна цвете в камък на върха и аз го снимах със очите си. Там горе по-божествен е светът, по-пълен с прана, по-естествен.

Така да мислиш, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде гравирана с огън на небето, та всички да могат да я четат. А то е и наистина така. Така да говориш, сякаш целия свят е едно голямо ухо, което иска да те чуе. А то е и наистина така. Така да вършиш делата си, сякаш всяка твоя постъпка в тебе като ехо ще се отрази. А то е и наистина така. Така да желаеш, сякаш ти си самото желание. А то е и наистина така. Така да живееш, сякаш самият Бог има нужда ти да изживееш живота му. А то е и наистина така.

крилете му мои са

дванайсет дена като вятър неотронил ни едно листо пребивава на брега на сетивата безмълвието на едно писмо разпален залез в дясно от морето потъва а изплува светлина от нещо като мисъл, но което наричат древните душа предишна опитност и разум я спират да се изрази - отвътре със сърце говори навън със разума мълчи..

Отдавна не бях оставала насаме с текстовия файл на вятъра в главата си. Не се очудвам, че точно днес изпитах непреодолимото желание да го черпя едно кафе - прясно смяно е, ухае на ентусиазъм и безгрижие, а е и специален ден! От десет години не съм била в родния си град през юни. Бях забравила как смело, как уверено и дръзко летят лястовиците, как се радват на остовърхите си, лъскави крила; и прозрачното, светло, все още не покрито с туристи море, издишащо сол само за местните, за птиците, за лодките; и черешите, наподобяващи сладки, малки дупета, светещи от сладост и слънце; и онова изпълващо гърдите ми чувство за безкрай, за свобода, за омая, за влюбеност... Днес имам оранжеви нокти и бяла капела, прясно смляно кафе и екстра порция тен. Днес не търся. Днес просто си имам! Дано и ти се чувстваш като мен! Ако ли не, да те черпя море?!