Oгледалото на дните ми

Сетивна е разликата между чувство и емоция. Като думи те са синоними. Като усещане зависят от епитетите. Чувството вътре рисува емоцията вън. Усмивка за щастие. Сълза за тъга. Щастието е топло и пълно. Тъгата е топла и празна. Да напълниш можеш само онова, което е празно. Харесвам тагата. Освобождава място в мен. Празно място, което да напълня със щастие.

омайваш ме жълтурчета жълтурчета жълтурчета сърца цветя омръзна ми жълтурче не си личи но средният му пръст е лакиран в сигнално оранжево (нали харесваш всичко холандско) а всъщност то е от пътното и си хваща пътя на само бутон разтояние от всичките твои жълтурчета

- ... - Нищо не влагам в тази дума! - каза той. - Защо използваш точно нея тогава? – попитах. - Ами и аз не знам. Просто така. Тя ми дойде на устата. - Да я беше облизал първо, да усетиш, че горчи! - ... Думите. С думите започва съзнателността. Учим се на тяхното значение още в най-ранните си години. Отначало са думите. После идват буквите. После буквите стават на думи и докато се усетим вече сме големи и знаем значенията на думите. Или поне така си мислим. Обичам думите, буквените им нанизи, звучението и заряда на съдържанието им, способността им да въздействат, да омайват, да описват, да разказват. Обичам да търся думи, когато нямам думи, да нямам думи, когато имам чувства и да чувствам, когато ги търся. Обичам да се замислям над въздействието им и не ми харесва, когато хората ги използват неправилно. Да предадеш дадена информация точно и ясно не е лесна задача. Да напишеш стойностен роман или да облечеш чувствата си в римите на лириката е изкувство, талант, призвание. Но аз не говор...

колко много целувки усмивки сърца и цветя от мен за теб за мен от теб колко много любов виртуална реално самота

Ако мързелът ми не съществуваше, щеше да е нещо друго, което да презирам и ненавиждам в себе си. Ако мързелът ми не съществуваше, щеше да ми е неудобно в удобното ми легло и неуютно в уютните ми сънища. Ако мързелът ми не съществуваше, нямаше да има какво да дърпам за корена, какво да плевя и какво да затрупвам с боклука на мислите си. Цветните картички от пътешествията си аз адресирам до него, до мързела. Изпращам му слънце и сърдечни поздрави, а после наум ампутирам краката му, изваждам очите му и откъсвам ушите му, та да не чуе отговорността как вика, не види красотата й и не вземе да се затича към нея. Добре си прекарваме заедно с него. Допълваме се един друг до човешка несъвършеност. Пасваме си, и в младоста, и в размера си. Лежиме заедно на морския бряг в леглото ми и се радваме на слънцето в спокойния ми единайсетчасов сън!

Белият мъж задържа вратата на трамвая. Ръцете му бяха стари, но красиви. Бялата жена се качи, придържайки се за ръката му. Благодари му и се усмихна като дете. Той остана загледан в отминаващия трамвай и аз бях сигурна: Любовта и благородството нямат възраст. Те просто сменят цвета на косите си.

Заблудата ...За нея ще пиша днес. Заблудата, която вдишваме с кислорода или с дима на „последната” запалена цигара. Заблудата, която попива през очите ни в скритите мисли дълбоко в главите ни, за да се изпише на лицата ни - ту отвесно сбръчкана между веждите, ту полегато усмихната върху устните. Заблудата, която достига ушите ни и отеква в тях с гонга на изгубената битка или зазвучава като песен, разпалваща огъня на ентусиазма и любовта ни. Заблудата, която наричаме смисъл. Заблудата, заради чиято правда диплим нанизи от причини, предразсъдаци и обяснения. Закачаме ги като перде пред прозореца на настоящето и се крием зад него от собствените си анализи, от рефлективността на собствените ни привички и предубеждения. Заблудата, която преписва нашите лични чувства на другите, защото до там стигат границите на нейното познание. За нея всички са по неин образ - слабостта вижда слабост, завистта завист, а любовта...любовта тъй често става синоним на сигурността, зависимостта от другия, страх...

Недрата сляха тръпнещи телата си. Последва трус. Потече лава. Ветрец разнесе ехо от въздишки. Луната се съблече гола, а слънцето с лъчистите си пръсти обагри утрото в разюздено червено, обгърна я с копнежите си дръзки, но тя го чувства някак съкратено – до болка бързо и несподелено; единствено в началото приятно секунда-две и вече безвъзвратно.