Oгледалото на дните ми

"В творението изглежда така, като че ли Бог спи в камъните, сънува в цветята, събужда се в животните и знае в хората, че е буден." Парамаханса Йогананда

Съвпадение ли е, случайност ли е или е просто носталгия, не знам, но днес за пореден път, всъщност случва ми се ежедневно откакто забих бенгалския огън в десятката на столетието, в интернет пространството на случайни или неслучайни лични и безлични всевъзможности аз попадам на едно и също нещо - моста. Мостът, морето, Бургас. Ще кажете, мост като мост, ама на мен ми липсва гръбнакът му, даже мъглата над него, когато е зима. А днес, на Йорданов ден, знойни и по-малко знойни момчета ще скачат в студената вода след политналия от попската длан кръст, ще скачат за здраве, за смях и емоции, а аз ще си ги представям от далече...Нищо, във фантазиите ме бива, в римите, мисля си, също...Ето тук една архивна, писана през зимата на 1997 година: На моста седнала мъгла, дебела близо сто кила. С фасон кръстосала крака, обути в чехли от слана. Във рокля стара от басма се дипли грозничка снага. Коланът, трудно закопчан, от напъни почти съдран, едва оставя я да диша. /Със думи как да ви опиша какво усещ...

Около един от най-долните клони на кестена се е увила мека снежна поничка. По-нагоре по тихото дърво сняг не е останал. Явно през ноща вятърът е издухал снега от високите му клони към единствения крачол на панталона му и го е натрупал там на островърха преспа. Оставил е само едно невиждано до сега от очите ми творение – една съвършено кръгла, снежна поничка, закачена като геврече на голото клонче на някоя детска сурвакница. Иска ми се да я снимам, но нито едно устройство с подобни функции не ми е под ръка в момента - ни телефон, ни фотоапарат. Имам само очите си и способността си да съзерцавам... А ако се чудите защо толкова често пиша за кестена, то е за да се по чудите, току виж се о чудите - като мен сега в кухнята на зимата - защото (може би се повтарям, но какво от това?!) чудесата не са за тези, които не могат да се очудват! ;))