Заблудата...За нея ще пиша днес. Заблудата, която вдишваме с кислорода или с дима на „последната” запалена цигара. Заблудата, която попива през очите ни в скритите мисли дълбоко в главите ни, за да се изпише на лицата ни - ту отвесно сбръчкана между веждите, ту полегато усмихната върху устните. Заблудата, която достига ушите ни и отеква в тях с гонга на изгубената битка или зазвучава като песен, разпалваща огъня на ентусиазма и любовта ни. Заблудата, която наричаме смисъл. Заблудата, заради чиято правда диплим нанизи от причини, предразсъдаци и обяснения. Закачаме ги като перде пред прозореца на настоящето и се крием зад него от собствените си анализи, от рефлективността на собствените ни привички и предубеждения. Заблудата, която преписва нашите лични чувства на другите, защото до там стигат границите на нейното познание. За нея всички са по неин образ - слабостта вижда слабост, завистта завист, а любовта...любовта тъй често става синоним на сигурността, зависимостта от другия, страха от самотата, алчността...Заблудата е вътре в нас, в успеха на планираното бъдеще, в успокоението, че и утре е ден, в измамата, че парите ни правят богати, в гласа на нямото его, което бъркваме с неопознатото Аз. Заблудата е вътре в нас. Но къде започва и къде свършва тя? Започва там, където мисълта и чувствата надвият мъдростта, и свършва там, където започват себеопознаването и вярата.
дванайсет дена като вятър неотронил ни едно листо пребивава на брега на сетивата безмълвието на едно писмо разпален залез в дясно от морето потъва а изплува светлина от нещо като мисъл, но което наричат древните душа предишна опитност и разум я спират да се изрази - отвътре със сърце говори навън със разума мълчи..
Kommentare