Oгледалото на дните ми

лято е и мързел емфатичен ме туря в повелително р а з п у с к а й ! мисловният процес е флегматичен рахатлъкът сладък и логичен лято е

Защо си в бяло? Утрото е синьо! Нима си тръгнала към черквата за сватба? Реши ли се? Не мога да повярвам, че някой друг тъй бързо изкуши те! Парите, лукса ли, какво ли?! Не можеше ли просто да почакаш? Вървях напред. Уверен. В тебе вярвах. Търпението ти как бързо изпари се. Навярно не е лесно да ме чакаш, да вярваш с мене силно във мечтите. Върви сега! Не мога да те спирам. Олтарът твой е. Моя самотата. Но ще се връщаш, знам, при мен понякога, когато нощем ясни са звездите, когато хладни в него са огньовите или стипчиво бракът загорчи ти. Ще ме потърсиш, знам, във сините ни спомени. Ще ме потърсиш. Аз не съм далече. Съмнението ще прокара корени и пак един на друг ще сме обречени.

Струя блян заля лицето ми. През мен минава бяла светлина. Фантомна сянка е сърцето ми. Увита съм в прозрачна пелена. И ставам нова; ставам ничия. Докрай сама. Свободна. Безгранична. Обсебена от безразличие. По женски ненаситна за първичност. Летя в мъгла - разюздана и пуста. Крилата ми са профил на звезда. Бозая от на облаците бюста с настръхнали от вятъра зърна. Вървя през огън - буен и огромен. Краката ми са в си чехли от слънца. Подправям с вяра залеза безсолен, заврял в казана на ноща. На дъното изтръгвам корена - началото и края на мига. Надеждата ми силна чрез неволята в море превръща тъмните блата.