Моста

Съвпадение ли е, случайност ли е или е просто носталгия, не знам, но днес за пореден път, всъщност случва ми се ежедневно откакто забих бенгалския огън в десятката на столетието, в интернет пространството на случайни или неслучайни лични и безлични всевъзможности аз попадам на едно и също нещо - моста.



Мостът, морето, Бургас. Ще кажете, мост като мост, ама на мен ми липсва гръбнакът му, даже мъглата над него, когато е зима. А днес, на Йорданов ден, знойни и по-малко знойни момчета ще скачат в студената вода след политналия от попската длан кръст, ще скачат за здраве, за смях и емоции, а аз ще си ги представям от далече...Нищо, във фантазиите ме бива, в римите, мисля си, също...Ето тук една архивна, писана през зимата на 1997 година:

На моста седнала мъгла,
дебела близо сто кила.
С фасон кръстосала крака,
обути в чехли от слана.
Във рокля стара от басма
се дипли грозничка снага.
Коланът, трудно закопчан,
от напъни почти съдран,
едва оставя я да диша.
/Със думи как да ви опиша
какво усеща той сега –
от своята орис полудя./
А тя с ръце като лопати
намества бюста си налят и
почти разпаря сутиена,
отдавна променил си тена –
нагизден целият с петна
и ситни капчици роса.
Мъглата много се обича,
макар че на глиган прилича
и без комплекси, без тъга,
седи на моста все така –
ужасно мръсна и разплута,
със чехли от слана обута,
души настръхналия град
и чака дълго своя брат –
облакът,
сълзейки да проходи,
да дойде да я изпроводи...
Да диша лесно моят град,
макар от дъжд студен залят.