Oгледалото на дните ми

Сетивна е разликата между чувство и емоция. Като думи те са синоними. Като усещане зависят от епитетите. Чувството вътре рисува емоцията вън. Усмивка за щастие. Сълза за тъга. Щастието е топло и пълно. Тъгата е топла и празна. Да напълниш можеш само онова, което е празно. Харесвам тагата. Освобождава място в мен. Празно място, което да напълня със щастие.

омайваш ме жълтурчета жълтурчета жълтурчета сърца цветя омръзна ми жълтурче не си личи но средният му пръст е лакиран в сигнално оранжево (нали харесваш всичко холандско) а всъщност то е от пътното и си хваща пътя на само бутон разтояние от всичките твои жълтурчета

- ... - Нищо не влагам в тази дума! - каза той. - Защо използваш точно нея тогава? – попитах. - Ами и аз не знам. Просто така. Тя ми дойде на устата. - Да я беше облизал първо, да усетиш, че горчи! - ... Думите. С думите започва съзнателността. Учим се на тяхното значение още в най-ранните си години. Отначало са думите. После идват буквите. После буквите стават на думи и докато се усетим вече сме големи и знаем значенията на думите. Или поне така си мислим. Обичам думите, буквените им нанизи, звучението и заряда на съдържанието им, способността им да въздействат, да омайват, да описват, да разказват. Обичам да търся думи, когато нямам думи, да нямам думи, когато имам чувства и да чувствам, когато ги търся. Обичам да се замислям над въздействието им и не ми харесва, когато хората ги използват неправилно. Да предадеш дадена информация точно и ясно не е лесна задача. Да напишеш стойностен роман или да облечеш чувствата си в римите на лириката е изкувство, талант, призвание. Но аз не говор...

колко много целувки усмивки сърца и цветя от мен за теб за мен от теб колко много любов виртуална реално самота

Ако мързелът ми не съществуваше, щеше да е нещо друго, което да презирам и ненавиждам в себе си. Ако мързелът ми не съществуваше, щеше да ми е неудобно в удобното ми легло и неуютно в уютните ми сънища. Ако мързелът ми не съществуваше, нямаше да има какво да дърпам за корена, какво да плевя и какво да затрупвам с боклука на мислите си. Цветните картички от пътешествията си аз адресирам до него, до мързела. Изпращам му слънце и сърдечни поздрави, а после наум ампутирам краката му, изваждам очите му и откъсвам ушите му, та да не чуе отговорността как вика, не види красотата й и не вземе да се затича към нея. Добре си прекарваме заедно с него. Допълваме се един друг до човешка несъвършеност. Пасваме си, и в младоста, и в размера си. Лежиме заедно на морския бряг в леглото ми и се радваме на слънцето в спокойния ми единайсетчасов сън!

Белият мъж задържа вратата на трамвая. Ръцете му бяха стари, но красиви. Бялата жена се качи, придържайки се за ръката му. Благодари му и се усмихна като дете. Той остана загледан в отминаващия трамвай и аз бях сигурна: Любовта и благородството нямат възраст. Те просто сменят цвета на косите си.

Заблудата ...За нея ще пиша днес. Заблудата, която вдишваме с кислорода или с дима на „последната” запалена цигара. Заблудата, която попива през очите ни в скритите мисли дълбоко в главите ни, за да се изпише на лицата ни - ту отвесно сбръчкана между веждите, ту полегато усмихната върху устните. Заблудата, която достига ушите ни и отеква в тях с гонга на изгубената битка или зазвучава като песен, разпалваща огъня на ентусиазма и любовта ни. Заблудата, която наричаме смисъл. Заблудата, заради чиято правда диплим нанизи от причини, предразсъдаци и обяснения. Закачаме ги като перде пред прозореца на настоящето и се крием зад него от собствените си анализи, от рефлективността на собствените ни привички и предубеждения. Заблудата, която преписва нашите лични чувства на другите, защото до там стигат границите на нейното познание. За нея всички са по неин образ - слабостта вижда слабост, завистта завист, а любовта...любовта тъй често става синоним на сигурността, зависимостта от другия, страх...

Недрата сляха тръпнещи телата си. Последва трус. Потече лава. Ветрец разнесе ехо от въздишки. Луната се съблече гола, а слънцето с лъчистите си пръсти обагри утрото в разюздено червено, обгърна я с копнежите си дръзки, но тя го чувства някак съкратено – до болка бързо и несподелено; единствено в началото приятно секунда-две и вече безвъзвратно.

лято е и мързел емфатичен ме туря в повелително р а з п у с к а й ! мисловният процес е флегматичен рахатлъкът сладък и логичен лято е

Защо си в бяло? Утрото е синьо! Нима си тръгнала към черквата за сватба? Реши ли се? Не мога да повярвам, че някой друг тъй бързо изкуши те! Парите, лукса ли, какво ли?! Не можеше ли просто да почакаш? Вървях напред. Уверен. В тебе вярвах. Търпението ти как бързо изпари се. Навярно не е лесно да ме чакаш, да вярваш с мене силно във мечтите. Върви сега! Не мога да те спирам. Олтарът твой е. Моя самотата. Но ще се връщаш, знам, при мен понякога, когато нощем ясни са звездите, когато хладни в него са огньовите или стипчиво бракът загорчи ти. Ще ме потърсиш, знам, във сините ни спомени. Ще ме потърсиш. Аз не съм далече. Съмнението ще прокара корени и пак един на друг ще сме обречени.

Струя блян заля лицето ми. През мен минава бяла светлина. Фантомна сянка е сърцето ми. Увита съм в прозрачна пелена. И ставам нова; ставам ничия. Докрай сама. Свободна. Безгранична. Обсебена от безразличие. По женски ненаситна за първичност. Летя в мъгла - разюздана и пуста. Крилата ми са профил на звезда. Бозая от на облаците бюста с настръхнали от вятъра зърна. Вървя през огън - буен и огромен. Краката ми са в си чехли от слънца. Подправям с вяра залеза безсолен, заврял в казана на ноща. На дъното изтръгвам корена - началото и края на мига. Надеждата ми силна чрез неволята в море превръща тъмните блата.

снимка: Цветан Радев Дали мислиш и ти като мене когато нагонът на времето в тебе върви?!? Не стъпва. Следите му дишат обаче, потънали ниско зад твойте очи - там дето зараждат се новите, гримирани в цветно петна, граничещи с вчера обмисляни, пепеляво-неясни неща и събуден - след миг раздвоение - става сладка във тебе солта, и топи се нагрята с прозрение, че е сходна пред теб мисълта, че съвпадат помислени думите като двойници с млади лица - покорили различни предели, осъзнали еднакви неща. Дали и ти като мен проумяваш, че проблемът е само един?!? Знам, че другият в теб надделява, обладава те, прави те мним; и разкъсват те вечни въпроси за тогава, за там, за сега... Покоряваш. Печелиш животи, но си сам с твойте много лица.

Живописен. Прекрасна дума. Съдържа в себе си и живота и словото.

Онази топлина, която нощем от кожата ти медено прозира във моя спомен грее ярка още и даже с времето не иска да изстива. Пропила ме е цялата отвътре. Обсебила, та даже покорила. Но спомен тя е. И като полъхне със лед до кости сякаш ме покрива. Студено ми е. Преповтарям спомени на ужким нощем – да ми става топло. Но точно като лампите неонови ще светят те, но няма да ме стоплят.

Зори по мрак. Прашец по пеперудите гъсенични контракции възпява дъго-образно-гласно с тембър на крила. Не помнят те съня си от ноща. снимка: Радослав Вълков

Разговарят без думи - думи без разговор. Диалогът им е монологът й. Пролетта е иконата й. Молитвата й той завършва с вялост...Но във вялостта не се ли крие вятърът? Инертност ли е щурмът на реката? Жълтурчетата побеляват, остаряват. Вятърът разнася пепелта им. Наоколо летят глухарчета...и нов живот. Невидима обвързаност - без думи - диалог.

На тебе исках да напиша, но той получи sms. Пред тебе можех да събличам бельото дето купих днес. За жалост той ми е на близо, а мойта сила има край. Сърцето ми за теб е мило, но той ще ме целува май. Дали съм влюбена, не зная. Любов ли е, когато знам, че мога всичко да призная пред тебе без да ме е срам?! Че срещите ни skype-по-гласови, смехът чрез smiley долетял - изпълват ме и като блясъци от мислите ми взимат дял. И карат ме да помечтая, макар да знам, че няма как да се погледнем и да няма километри кабел между нас.

снимка: Цветан Радев Разкъса на дните прогнилата мантия, телата им сиви със мляко изми и хиляди скрити небесни проклятия от тътнещи бури в лъчи прероди. До локвата мътна поникна кокиче и облакът черен от срам просветля. Небето погледна с очи на момиче. Вълшебство се случи. Дойде пролетта!

три реда само вътре душата на птица разперила криле от думи за полет към пейзажите любов три реда само вън плашило нямо мълчи страхува се от птиците а как копнее да лети душата с думите е излетяла а думите изгубили душата си в мълчание разделят сродните души без думи

Днес утрото донесе снажна нежност - по-плътна от мъха на кадифето. Сънят се смеси с аромата на кафето – ефирно – със финеса на балет. Една реалност се събуди в друга, но без будилник, без камбанен смях. Една целувка нежна преди тях кръвта подпали без кибрита на кафето.

"В творението изглежда така, като че ли Бог спи в камъните, сънува в цветята, събужда се в животните и знае в хората, че е буден." Парамаханса Йогананда

Съвпадение ли е, случайност ли е или е просто носталгия, не знам, но днес за пореден път, всъщност случва ми се ежедневно откакто забих бенгалския огън в десятката на столетието, в интернет пространството на случайни или неслучайни лични и безлични всевъзможности аз попадам на едно и също нещо - моста. Мостът, морето, Бургас. Ще кажете, мост като мост, ама на мен ми липсва гръбнакът му, даже мъглата над него, когато е зима. А днес, на Йорданов ден, знойни и по-малко знойни момчета ще скачат в студената вода след политналия от попската длан кръст, ще скачат за здраве, за смях и емоции, а аз ще си ги представям от далече...Нищо, във фантазиите ме бива, в римите, мисля си, също...Ето тук една архивна, писана през зимата на 1997 година: На моста седнала мъгла, дебела близо сто кила. С фасон кръстосала крака, обути в чехли от слана. Във рокля стара от басма се дипли грозничка снага. Коланът, трудно закопчан, от напъни почти съдран, едва оставя я да диша. /Със думи как да ви опиша какво усещ...

Около един от най-долните клони на кестена се е увила мека снежна поничка. По-нагоре по тихото дърво сняг не е останал. Явно през ноща вятърът е издухал снега от високите му клони към единствения крачол на панталона му и го е натрупал там на островърха преспа. Оставил е само едно невиждано до сега от очите ми творение – една съвършено кръгла, снежна поничка, закачена като геврече на голото клонче на някоя детска сурвакница. Иска ми се да я снимам, но нито едно устройство с подобни функции не ми е под ръка в момента - ни телефон, ни фотоапарат. Имам само очите си и способността си да съзерцавам... А ако се чудите защо толкова често пиша за кестена, то е за да се по чудите, току виж се о чудите - като мен сега в кухнята на зимата - защото (може би се повтарям, но какво от това?!) чудесата не са за тези, които не могат да се очудват! ;))