Oгледалото на дните ми

а пътят ни е толкова различен и разликата сякаш е стена стената сякаш поривът първичен а поривът ни - любовта.. и сякаш все вървим през пясъчна пустиня и сякаш вечно търсим верен път следите ни са дързост - несломима стихиите ни - ефимерна плът.. с теб винаги се срещаме нататък движението става тишина тишината - миг от време кратък мигът от време - нужна топлина..

Нетърпеливо - точно като пролет - поемам дъх дълбоко зад клепачите. Стремглаво - точно като вятър - лудувам в себе си зад сетивата и търся да намеря що го няма. Създавам, за да имам за разруха. Търпя от вяра по една сполука. Издишвам, за да се върна тука - незнаеща, а всъщност убедена; невиждаща, фактически прозряла - от въздух в мене чак се задимява премислям ли омонимността в седмиицата, която след монотонността в петицата в ненужно кратка двойка просветлява; посвети, но в неделя потъмнява - подложена на повторение изгубва свойто ведро настоение и въздухът до вакуум се сгъстява. Тогава мантра дао в мен запява. И започва всичко отначало - дуалистично, черно-бяло.. И аз - нетърпелива като пролет, отварям в себе си прозорец за вятъра ми - да лудува и да се учи как се съществува.

“Ясните очи на детето бързо се замъгляват от идеи, предразсъдъци и абстрактни понятия. Естественото, свободно същество се покривa с тежката броня на егото. И чак след години инстинктивно схващаме, че ни е било отнето някакво жизненоважно усещане за тайнство. Слънцето проблясва в клоните на боровете и в един миг на красота и непозната болка нещо пронизва сърцето ни, сякаш сме си спомнили рая. От този ден нататък… ние ставаме търсачи.” Петер Матисен