верен път

а пътят ни е толкова различен
и разликата сякаш е стена
стената сякаш поривът първичен
а поривът ни - любовта..

и сякаш все вървим през пясъчна пустиня
и сякаш вечно търсим верен път
следите ни са дързост - несломима
стихиите ни - ефимерна плът..

с теб винаги се срещаме нататък
движението става тишина
тишината - миг от време кратък
мигът от време - нужна топлина..

Прозорец

Нетърпеливо - точно като пролет -
поемам дъх дълбоко зад клепачите.
Стремглаво - точно като вятър -
лудувам в себе си зад сетивата

и търся да намеря що го няма.

Създавам, за да имам за разруха.
Търпя от вяра по една сполука.
Издишвам, за да се върна тука -

незнаеща, а всъщност убедена;
невиждаща, фактически прозряла -
от въздух в мене чак се задимява

премислям ли омонимността в седмиицата,
която след монотонността в петицата
в ненужно кратка двойка просветлява;

посвети, но в неделя потъмнява -

подложена на повторение
изгубва свойто ведро настоение
и въздухът до вакуум се сгъстява.
Тогава мантра дао в мен запява.

И започва всичко отначало -
дуалистично, черно-бяло..

И аз - нетърпелива като пролет,
отварям в себе си прозорец
за вятъра ми -
да лудува
и да се учи как се съществува.

“Ясните очи на детето бързо се замъгляват от идеи, предразсъдъци и абстрактни понятия. Естественото, свободно същество се покривa с тежката броня на егото. И чак след години инстинктивно схващаме, че ни е било отнето някакво жизненоважно усещане за тайнство. Слънцето проблясва в клоните на боровете и в един миг на красота и непозната болка нещо пронизва сърцето ни, сякаш сме си спомнили рая. От този ден нататък… ние ставаме търсачи.”
Петер Матисен