Oгледалото на дните ми

Броя. Едно, две, три.. Качества броя. Наум. В ума – река. Разглеждам духа си с далновидните очи на пареща коприва – очи тревисти, мокри от крайпътната река. Затварям ги. Броя наум. Едно, две, три.. Неизброими в мен въпроси, страхове. Неизброими вяри и надежди, любовите – неизброими. Неизбродима е душата без духа. Неизбродимо миналото е без спомени и бъдещето без мечти. В сега човеци бродят вън чрез сетивата, а вътре - вътре е река. Броя. Край речен път расте коприва. Духът брои дорде върви нагоре към душата.

Малкият храст зад голия кестен навън цъфна по никое време. Краят на ноември е, а той се окичил в нежно розово. И листенцата му зелени. Живее му се. Не му се спи. Не иска да е есен. Не иска да е зима. Създаден е за пролет. Като мен.

Зъбите ми тракат като шевна машина. Студено е. Ще се сгуша на топло в съня си от снощи. При него ще се сгуша. При прегръдките му. Нежни са, но са измислени. Какво пък? Нали топлят!

Той позвъни за втори път. Беше точно 22:22. Четири двойки! Имаше ли значение това? Някаква мистерия? Някакъв знак? Те бяха четирима, а букетите само два. Накрая по закон трябваше да остане само един. Или нито един..

Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на безцветните си въпросителни , затворили в спомени сенките на последната лятна омая. Мъгла потече във вените на късните гларуси. Те потръпнаха, разпериха криле и ме прободоха със замръзналите си дъбови клюнове. Замириса на старо, прогнило дърво, на мокра шума и на още нещо. Беше като парфюм от дъжд, дисперсно смесил се с вятъра. Шумолеше по мъгливите тротоари на въздуха и разресваше със смокинов гребен дългите коси от настроения – пречупени и изтощени от блудното слънце, почервенели от срам като листата навън.. Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на цветните си удивителни – там където пищни кестени падаха върху оределия календар на годината и изпъкваха върху интуицията ми със своеобразието на скрития зад бодлите си смисъл. Познаваха се без да се познават.. Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на зимното си многоточие – там където бяло очакване къташе уют в запалената свещ на въображаемата моя декемвристика.. Есента дойде и ме съб...