Oгледалото на дните ми

Розово сладко на сергийката под смокинята. Розови рози в градината. Розов следобед - съседът разрязва динята. Розово е селце в родината..

Настръхвам. Вятърът ме гали. Докосва ме. Целува ме с уста. Усещам странни тръпки на талази. Отпускам се и чувствам, че летя. Нареждам пъзел - мокър от възбуда. И търся смисъл в бялата дъга. Възбуден гъдел, тънещ във почуда, прониква нежно в скритите недра. Белязва ги. Девицата умира. Небето плаче - мокро от тъга. Докосвам го, но вятърът ме спира. Ревнува ме и крие ме с крила.

До днес съм нещата редила с достойнство и с его, и сила. Но никой не знае за мене - призвание расло без семе, поело уж грешна посока... От своята собствена сопа стремежът се плаши разголен. Не знае дали е способен на нула да върне стрелката. Умува ненужно главата. Сърцето му шепне: - Не сприрай, стегни се, стремеж, не унивай, че вяра се ражда чрез тебе! И времето спира да дреме - облича си рокля от мигове, лакира си ноктите в лилаво и вярно на тебе остава. Повярвай във своята вяра! И имай, стремежо търпение. Ще дойде онуй провидение, което без думи разкрива на случките древната сила: Животът сега се играе! Моментът за после нехае! Повярваш ли в туй настояще секундите стават изящни и няма я твоята сопа, а вярната, права посока! До днес съм нещата редила с достойнство и с его, и сила. Добре, че не знаят за мене! Че моето днескашно семе покълва за нова посока - моментна, желана, дълбока...

Ръцете му - моя мечта, непротиворечива моя необходимост. Блаженство мое. Ненаситност. Докосванията му - плътни като кадифе. По-гладки от сатенен, галещ нежно голотата на възбуденото ми тяло - от облото на раменете ми, през обема на гърдите ми, до грешните извивки на бедрата ми и после пак нагоре. И надолу...Онасям се. Потапям се в дъха си и пиша себе си в магията на допира: Енергия затворила очите ми, откъсва се от силните му пръсти и топли мен - подпалена от стонове. Масивни длани галят по гърдите ми, превземат ме и утрото е мое - наситено, разчорлено, съдбовно..

Слушах радио докато пътувах в автобуса към работа. Един репортаж за ограниченията, на които е била подложена младежта в някогашна ГДР (за някой от тях си спомних и аз от родна България), ме наведе на следните мисли или по скоро въпроси, на които ще се опитам да намеря приемлив отговор, макар да знам отсега, че приемливите отговори са много. Та питам се значи, защо толкова често спомените за миналото, било то с нюанс на буря или с цвят на разцъфнала праскова, предизвикват у хората положителни емоции, граничещи със сантименталност? Защо тъй често обаче, оценката на настоящето, което само след миг е вече минало, крие в джоба си хоризонталния и скучен знак на минуса? Какво точно се случва в главите ни и защо възприемаме отминалите трудности като обогатяващи, а настоящите като умопомрачаващи? Защо сме единодушни, че „едно време беше по-добре”? Още много защо бих могла да напиша, но отговорът за мен остава един - вътрешната нагласа. Онова, прикрито зад фалш и суета, ежедневно състояние на мо...

Утро е, а е тъмно. Вдигнах жълтите завеси и в стаята ми влезе облак. Милиарди кондензирани капчици в тренди сиво контрастират с цикламеното на младото мушкато на перваза на прозореца - наперено и кипро като за жълта преса с лъскави корици. Клюките около пъстрата му личност бих започнала така: Мушкатото е многогодишно растение, добре познатото на широката публика (дори и на тази с по-широчките рамене, такова де, вратове), което достига на височина 60-70 см. Ако климатичните условия на даден регион успеят да задоволят южния темперамент и подчертаните стебло- и листо-угодничеството на растението към водата и слънцето, то тогава, с напредване на възрастта, мушкатото може да се охрани до малко, кичесто дърво с пищни цветове и ярки краски. По-интересен обаче е фактът около името на цветето. Където и да го мушнеш, то лесно се захваща, та от там и Мушкато, т.е непретенциозно, лесно приспособимо растение с добри възможности за високо израстване. Нещо като синоним на българин емигрант. Или?!?

Влязох в мъглата. Изгубих се. Лутам се. Тръгвам да тичам. Препъвам се. Срутвам се. Искам да дишам. Паля цигара. Сама маструбирам. Какво ми остава?! Ставам и сядам. Обръщам се. Губя се. Лягам. Заспивам. Отвивам се. Будя се. Какво ли си мислиш? Ще бъде ли? Чудя се. Сипвам си вино. Отпивам. Стипчиво е. Слушам хормоните. Хващат ме бясове. Празно е. Тихо е. Няма проблясъци. Лягам отново. Заспивам. Сънувам те. Всичко е ясно. До болка бленувам те.

(на сестра ми) Проточва се времето. Случва се, когато само прецени. Търпение, казват, прийомът е когато си мислиш: - „Стои и влачи се тъпото време. Минава без мен покрай мен. А аз съм на мнение - време е да дойде и време за мен!” До тук съм разбрала - действително - решава за всеки само кога да препуска стремително, кога да изчака едно, а може би две междуметия сред планове, цели, мечти, нехайно за свойте наречия, да бъде, когато реши!

Когато навестят те отдалече, мечтите ми, в които сме едно, открадваш синя снимка от морето - по-синя и от твоето око. В’ високото, отгоре, над соленото се реят чайки - като от платно. Пределни са пространството и времето! Посланието е дошло!

Кестенът е с лятна грива - гъста като косите му. По клонестите му пръсти висят плодове - малки като гърдите й и зелени като очите й - вгледани в стеблото на нарастващата му дължина.

Ден след ден - от тема в тема а от нея в още две... Може би защото времето иска в миг да порасте...

Безлунна нощ. Устата му е суха. Налива старо вино и мълчи. А тя целува го, прошепва му: - „Наслука!”- обръща се и вече е преди...

Тревата се изгърби. Небето плаче вече седмица.

Потъвам. Ръката ми подпира мисълта под брадичката. Гладко е като облизване. Скрито като поглед зад кулисите на недопустимото. Ябълките в очите ми озряват от въртене по наклона на отсрещното, брадясало великолепие. Въздухът прозира до невидимост зад дизайнерската марка на стъклата. Предлагат знания, но никой не внимава. Петък е, но не всичко, което може, му е позволено. Детето би било красиво.

"Той спря да пише. Нямаше повече какво да крие."

Търсещ дух намира кестена - спокоен в тъмното зелено на листовото си лято. Неспокоен дъх издишва вятъра - безметежен в тичащата плътност на безплътното си тяло. Порой от думи превъзмогва себе си - непокътнат в чудната хармония на прозряни предразсъдъци.