Oгледалото на дните ми

Оставащите часове до утрото след неочаквано настъпилата страст догаряха в бедрата й все още недовършени. Чувстваше го в себе си. И топлината му чувстваше. Плътността му. Влажните устни по гърдите й намокряха нежно върховете на огньовите й. Той я харесваше и я искаше, но тя бе стигнала до собствените си стени и се блъскаше в тях несъзнателно, напротив, осъзнато и това ги правеше още по-високи и непроходими - тесни като килията на себенаказанието, плътни като блато. Тя нагазваше в него и вдишваше изпаренията му. Потъваше във водите му и стигаше при върха му, нежно допрял ръката си на корема й. Потъваше и стените се отпускаха. Той я водеше, но на някъде? Трудно й беше да го последва. Свиваше се и го спираше, но той се долепяше плътно до нея и я целуваше. Магнит ли я претегляше или просто страстта й преиждаше, за да счупи стените на скрупулите и самообвиненията й? Страхът си отиваше и настъпваше мигът - неплануван, такъв, какъвто бе дошъл. Тя се отпускаше и топли вълни заливаха стъпалата й...

Като задимено е небето вече повече от седмица. Сложило е сякаш шал пред лицето си - плътно, сиво феридже от пихтиести облаци. Голият дъжд потъва в очите ми. Голи клони. Голи поляни. Голо небе. Голи са и чувствата ми. Нямам думи за този вакуум наоколо. Той не е летаргия, нито безпредметност. Той е самото Нищо. Времето е спряло в неподходящ момент. Не помръдва. Не диша. Няма вятър. Няма цетове. И смисъл сякаш няма. Затвор без решетки е небето над Бон. От мен се изпарява капка вяра. Това ли е то търпението? Това ли е мъдростта? Равнодушие към бездънния мрак наоколо, ден след ден, нощ след нощ? А всъщност ден ли е, нощ ли е? Сетивата ми са объркани. Да им вярвам ли? Коя съм аз? Защо съм тук? Кои са знаците? Усмивката ми е празна. Радостта ми е купена. Опората ми се клати. Светлото в мен загасва със светнатата „на сред бял ден” лампа. Бон е бонбон в мухлясала обвивка, а аз обвивка без бонбон...

Потайно изживяно възприятие: езикът ми напълно се обърква - изрича с родни думи непознатите чуждици с чужди букви и се мръква. В душата ми е тънък полумесецът, а вън е ярко, кръгло пълнолуние. Онуй, което гласно не изрекохме само на сън се изсънува.