Слушах радио докато пътувах в автобуса към работа. Един репортаж за ограниченията, на които е била подложена младежта в някогашна ГДР (за някой от тях си спомних и аз от родна България), ме наведе на следните мисли или по скоро въпроси, на които ще се опитам да намеря приемлив отговор, макар да знам отсега, че приемливите отговори са много.
Та питам се значи, защо толкова често спомените за миналото, било то с нюанс на буря или с цвят на разцъфнала праскова, предизвикват у хората положителни емоции, граничещи със сантименталност? Защо тъй често обаче, оценката на настоящето, което само след миг е вече минало, крие в джоба си хоризонталния и скучен знак на минуса? Какво точно се случва в главите ни и защо възприемаме отминалите трудности като обогатяващи, а настоящите като умопомрачаващи? Защо сме единодушни, че „едно време беше по-добре”?
Още много защо бих могла да напиша, но отговорът за мен остава един - вътрешната нагласа. Онова, прикрито зад фалш и суета, ежедневно състояние на мозъка, при което мислите ни поемат по предначертани от самите нас пътища, за да се върнат при филтрираното преди или за да потеглят към придирчивостта на после, подминавайки пренебрежително ниското сега с неговата недоразвита, ненадарена и привидно недъгава снага..И така, увлечени по анализи и сравнения, наполовина само осъзнати, ние обличаме настоящето в тъмни, попиващи светлината цветове и наместваме пред очите си замъглените очила на собствените си предрасъдъци. Оглеждаме през тях наоколо, вместо да се вгледаме навътре и мислейки, че знаем кои сме, изгубваме самите себе си. Строим си лего от мечти и страхове, а животът ни се случва в колосален разрив с вътрешната истина..
Не харесваме това, което е, защото е е само буква, просто даденост, различна от понятията в умовете ни и от възможностите на телата ни - онези две неща, които сме нарекли с краткото, но пълно със заблуда аз. И този аз не харесва настоящето. Според него настоящето има нужда от промяна, докато е още днес, защото утре се крепи на надеждите, а превърне ли се във вчера, то така или иначе сменя нюанса си и просветлява като небе след лятна буря..
За миналото си спомняме с избирателна пропускливост - най-често с добро. Дали защото доброто побеждава злото? Или пък защото в миналото се крие младостта на тялото, за която остарелият без време ум си спомня с прочувствена въздишка? Но какво ще е, питам се, ако духът остане в днес и забрави за тялото, чукнато от тук от там от времето? Дали тогава умът пак ще е на мнение, че „едно време беше по-добре” или ще се радва на това, че надвижява времето?!
Та питам се значи, защо толкова често спомените за миналото, било то с нюанс на буря или с цвят на разцъфнала праскова, предизвикват у хората положителни емоции, граничещи със сантименталност? Защо тъй често обаче, оценката на настоящето, което само след миг е вече минало, крие в джоба си хоризонталния и скучен знак на минуса? Какво точно се случва в главите ни и защо възприемаме отминалите трудности като обогатяващи, а настоящите като умопомрачаващи? Защо сме единодушни, че „едно време беше по-добре”?
Още много защо бих могла да напиша, но отговорът за мен остава един - вътрешната нагласа. Онова, прикрито зад фалш и суета, ежедневно състояние на мозъка, при което мислите ни поемат по предначертани от самите нас пътища, за да се върнат при филтрираното преди или за да потеглят към придирчивостта на после, подминавайки пренебрежително ниското сега с неговата недоразвита, ненадарена и привидно недъгава снага..И така, увлечени по анализи и сравнения, наполовина само осъзнати, ние обличаме настоящето в тъмни, попиващи светлината цветове и наместваме пред очите си замъглените очила на собствените си предрасъдъци. Оглеждаме през тях наоколо, вместо да се вгледаме навътре и мислейки, че знаем кои сме, изгубваме самите себе си. Строим си лего от мечти и страхове, а животът ни се случва в колосален разрив с вътрешната истина..
Не харесваме това, което е, защото е е само буква, просто даденост, различна от понятията в умовете ни и от възможностите на телата ни - онези две неща, които сме нарекли с краткото, но пълно със заблуда аз. И този аз не харесва настоящето. Според него настоящето има нужда от промяна, докато е още днес, защото утре се крепи на надеждите, а превърне ли се във вчера, то така или иначе сменя нюанса си и просветлява като небе след лятна буря..
За миналото си спомняме с избирателна пропускливост - най-често с добро. Дали защото доброто побеждава злото? Или пък защото в миналото се крие младостта на тялото, за която остарелият без време ум си спомня с прочувствена въздишка? Но какво ще е, питам се, ако духът остане в днес и забрави за тялото, чукнато от тук от там от времето? Дали тогава умът пак ще е на мнение, че „едно време беше по-добре” или ще се радва на това, че надвижява времето?!
Kommentare