Оставащите часове до утрото след неочаквано настъпилата страст догаряха в бедрата й все още недовършени. Чувстваше го в себе си. И топлината му чувстваше. Плътността му. Влажните устни по гърдите й намокряха нежно върховете на огньовите й. Той я харесваше и я искаше, но тя бе стигнала до собствените си стени и се блъскаше в тях несъзнателно, напротив, осъзнато и това ги правеше още по-високи и непроходими - тесни като килията на себенаказанието, плътни като блато. Тя нагазваше в него и вдишваше изпаренията му. Потъваше във водите му и стигаше при върха му, нежно допрял ръката си на корема й. Потъваше и стените се отпускаха. Той я водеше, но на някъде? Трудно й беше да го последва. Свиваше се и го спираше, но той се долепяше плътно до нея и я целуваше. Магнит ли я претегляше или просто страстта й преиждаше, за да счупи стените на скрупулите и самообвиненията й? Страхът си отиваше и настъпваше мигът - неплануван, такъв, какъвто бе дошъл. Тя се отпускаше и топли вълни заливаха стъпалата й. Блатото се превръщаше в море и я залюляваше в замая на безкрая си. Разкриваше й стихията си и галеше облите й бедра с безгрижния ритъм на страстите си. Стените се пропукваха и наслада потичаше от процепите им. Оставащите часове до утрото на новия ден изгаряха в пламъка на свеща, която шведът й бе подарил само преди ден...
дванайсет дена като вятър неотронил ни едно листо пребивава на брега на сетивата безмълвието на едно писмо разпален залез в дясно от морето потъва а изплува светлина от нещо като мисъл, но което наричат древните душа предишна опитност и разум я спират да се изрази - отвътре със сърце говори навън със разума мълчи..
Kommentare