Зависима от слънцето

Като задимено е небето вече повече от седмица.
Сложило е сякаш шал пред лицето си -
плътно, сиво феридже от пихтиести облаци.
Голият дъжд потъва в очите ми.
Голи клони. Голи поляни. Голо небе.
Голи са и чувствата ми.
Нямам думи за този вакуум наоколо.
Той не е летаргия, нито безпредметност.
Той е самото Нищо.
Времето е спряло в неподходящ момент.
Не помръдва. Не диша.
Няма вятър. Няма цетове. И смисъл сякаш няма.
Затвор без решетки е небето над Бон.
От мен се изпарява капка вяра.
Това ли е то търпението? Това ли е мъдростта?
Равнодушие към бездънния мрак наоколо,
ден след ден, нощ след нощ?
А всъщност ден ли е, нощ ли е?
Сетивата ми са объркани.
Да им вярвам ли?
Коя съм аз? Защо съм тук? Кои са знаците?
Усмивката ми е празна.
Радостта ми е купена.
Опората ми се клати.
Светлото в мен загасва със светнатата
„на сред бял ден” лампа.
Бон е бонбон в мухлясала обвивка,
а аз обвивка без бонбон...