„Има дървета от които не могат да ни свалят”

Всяка делнична сутрин в девет пия мляко с нес, ровя из нета и често поглеждам навън през големия прозорец отляво на бюрото ми. Зад него е кестенът. Никой не знае, но ние с него сме приятели; през пролетта дори любовници. Тогава той е млад, разчорлен, но сега, в този преполовен февруари, напълно оплешивял, той е моят дядо и ми разказва случките си с вятъра и слънцето. Слушам голите му клони как шептят. Глухотата им отваря прозорците на непристъпния ми дом, в стаите му влиза кислород и замирисва на отнесеност. Личи ми, че ме няма в тялото.
Навън съм; качена на кестена, аз кърпя небето с иглите на ниското слънце. Пришивам облаците в трон, провъзгласявам себе си кралица, поемам властта над стихиите и вместо огън пламва любов, вместо вятър задухва сърцатост, вместо дъжд завалява възторг. От земята покълва екстаз, а реките се вливат в море жизнерадостност. Времето излиза в междучасие, свива си тънка цигара и ощастливено от струйката дим, забравя за средния си род. Часовниците се разтичат пред очите ми като платно на Ван Гог и пролетта, усетила това безвремие, решава да я бъде през февруари. На кой му трябват още календари? А аз намествам диоптрите налудничевост пред очите си и по голите клони на кестена озряват череши – като онези червените, едрите в градините на дядо ми, с малка костилка и пурпурен цвят, като онзи на червилото на баба ми. Бера с ръцете на дете и черешови лекета остават завинаги следи по бялата ми тениска. Реклами няма, а химията все още чака свойте открития.
Но тази помежду ни е открита!
Всяка делнична сутрин в девет пия мляко с нес и качена на кестена, слушам приказки на грамофона в главата си.