Всяка делнична сутрин в девет пия мляко с нес, ровя из нета и често поглеждам навън през големия прозорец отляво на бюрото ми. Зад него е кестенът. Никой не знае, но ние с него сме приятели; през пролетта дори любовници. Тогава той е млад, разчорлен, но сега, в този преполовен февруари, напълно оплешивял, той е моят дядо и ми разказва случките си с вятъра и слънцето. Слушам голите му клони как шептят. Глухотата им отваря прозорците на непристъпния ми дом, в стаите му влиза кислород и замирисва на отнесеност. Личи ми, че ме няма в тялото. Навън съм; качена на кестена, аз кърпя небето с иглите на ниското слънце. Пришивам облаците в трон, провъзгласявам себе си кралица, поемам властта над стихиите и вместо огън пламва любов, вместо вятър задухва сърцатост, вместо дъжд завалява възторг. От земята покълва екстаз, а реките се вливат в море жизнерадостност. Времето излиза в междучасие, свива си тънка цигара и ощастливено от струйката дим, забравя за средния си род. Часовниците се разтичат пре...