Oгледалото на дните ми

а пътят ни е толкова различен и разликата сякаш е стена стената сякаш поривът първичен а поривът ни - любовта.. и сякаш все вървим през пясъчна пустиня и сякаш вечно търсим верен път следите ни са дързост - несломима стихиите ни - ефимерна плът.. с теб винаги се срещаме нататък движението става тишина тишината - миг от време кратък мигът от време - нужна топлина..

Нетърпеливо - точно като пролет - поемам дъх дълбоко зад клепачите. Стремглаво - точно като вятър - лудувам в себе си зад сетивата и търся да намеря що го няма. Създавам, за да имам за разруха. Търпя от вяра по една сполука. Издишвам, за да се върна тука - незнаеща, а всъщност убедена; невиждаща, фактически прозряла - от въздух в мене чак се задимява премислям ли омонимността в седмиицата, която след монотонността в петицата в ненужно кратка двойка просветлява; посвети, но в неделя потъмнява - подложена на повторение изгубва свойто ведро настоение и въздухът до вакуум се сгъстява. Тогава мантра дао в мен запява. И започва всичко отначало - дуалистично, черно-бяло.. И аз - нетърпелива като пролет, отварям в себе си прозорец за вятъра ми - да лудува и да се учи как се съществува.

“Ясните очи на детето бързо се замъгляват от идеи, предразсъдъци и абстрактни понятия. Естественото, свободно същество се покривa с тежката броня на егото. И чак след години инстинктивно схващаме, че ни е било отнето някакво жизненоважно усещане за тайнство. Слънцето проблясва в клоните на боровете и в един миг на красота и непозната болка нещо пронизва сърцето ни, сякаш сме си спомнили рая. От този ден нататък… ние ставаме търсачи.” Петер Матисен

Броя. Едно, две, три.. Качества броя. Наум. В ума – река. Разглеждам духа си с далновидните очи на пареща коприва – очи тревисти, мокри от крайпътната река. Затварям ги. Броя наум. Едно, две, три.. Неизброими в мен въпроси, страхове. Неизброими вяри и надежди, любовите – неизброими. Неизбродима е душата без духа. Неизбродимо миналото е без спомени и бъдещето без мечти. В сега човеци бродят вън чрез сетивата, а вътре - вътре е река. Броя. Край речен път расте коприва. Духът брои дорде върви нагоре към душата.

Малкият храст зад голия кестен навън цъфна по никое време. Краят на ноември е, а той се окичил в нежно розово. И листенцата му зелени. Живее му се. Не му се спи. Не иска да е есен. Не иска да е зима. Създаден е за пролет. Като мен.

Зъбите ми тракат като шевна машина. Студено е. Ще се сгуша на топло в съня си от снощи. При него ще се сгуша. При прегръдките му. Нежни са, но са измислени. Какво пък? Нали топлят!

Той позвъни за втори път. Беше точно 22:22. Четири двойки! Имаше ли значение това? Някаква мистерия? Някакъв знак? Те бяха четирима, а букетите само два. Накрая по закон трябваше да остане само един. Или нито един..

Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на безцветните си въпросителни , затворили в спомени сенките на последната лятна омая. Мъгла потече във вените на късните гларуси. Те потръпнаха, разпериха криле и ме прободоха със замръзналите си дъбови клюнове. Замириса на старо, прогнило дърво, на мокра шума и на още нещо. Беше като парфюм от дъжд, дисперсно смесил се с вятъра. Шумолеше по мъгливите тротоари на въздуха и разресваше със смокинов гребен дългите коси от настроения – пречупени и изтощени от блудното слънце, почервенели от срам като листата навън.. Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на цветните си удивителни – там където пищни кестени падаха върху оределия календар на годината и изпъкваха върху интуицията ми със своеобразието на скрития зад бодлите си смисъл. Познаваха се без да се познават.. Есента дойде и ме повлече към лабиринтите на зимното си многоточие – там където бяло очакване къташе уют в запалената свещ на въображаемата моя декемвристика.. Есента дойде и ме съб...

Харесват ми цифрите на днешната дата. И днешния ден ми харесва. Нищо и никакъв вторник, а закръглен до зануляване от доволство и наситеност. Краят днес не е по-различен от началото, защото не всяко начало е трудно! Нулата и тя е цифра, кръгла при това. При нея няма край, няма и начало. Може да седи накрая, може и в началото. Когато е по средата ме навежда на мръсни мисли. Ако е горе и свети се чувствам добре, а ако е долу, мога да стъпвам по нея на воля! Днес нулите са четири. Едната свети ярка горе на синия фон. Върху втората тънцувах сутринта. Третата по средата е доволна, а четвъртата започва от начало, защото не всяко начало е трудно!

Леността си търси извинение: - „Поради днешното неразположение започвам в утрото на утре, ако и него не проспя. Днес обаче ще лежа!” Противоречива е играта на съзнанието и душата. Веднъж щом волята заспи, иди че я събуди! Уж иска да пече, а пуска щори...

Бижу. В прогизналия делник мистичност се забримчва по чорапите - тюркизени до непрозрачност. Вълни и пясък в пръстен на ръката ми. Морето дяволува до небе - контрастно контрастиращо със сивото, със сивото на немско небе. Срещуположно слънчев в автобуса, разтваря на бедрата си тефтер. Безсрамно ме разглежда и разлиства, след спирка-две ме е превзел. Брадата му тридневна надминава. Очите му - очи от тюркоаз. Устата му - устата проговаря, захласвам се неволно аз. Разказва ми легенди за кристалите - произходи, предания, съдби: - „Тюркоазът пази от Лукавия и мир в душата може да дари!“ Но вмъкна той и любовта - разбира се - не може митос без любов и ако тя е споделена - е тюркоазена любов. - „Защото костите на хора, познали истинската страст, превръщали се под земята във безценен тюркоаз!” Немеех. Той ми се усмихна. Навън отново заваля. Бижу. Окото му ми смигна - контрастно контрастиращо с дъжда...

Малкото ми коте има афинитет към мишките - към копютърните мишки и най-вече към кабелните им опашки. Опитвам се да работя на компютъра, но не се получава, защото Шаша не спира да гони курсора на мишката по монитора и да се разхожда по клавиатурата, наблюдавайки ме наперено. Когато я сваля на земята тя се сърди и се качва обратно на бюрото. По височината на скоците на тримесечната мека топка сиви косми и по продължителността на изправеното й, стабилно седене на задни лапи, смея да твърдя, че в предния си живот е била катерица! А изхождайки от силно изразените й любопитство и заинтересованост към лаптопа ми, си мисля, че в следващия си живот ще бъде хакер!

– Нощем тя спи на възглавницата ми. Отляво. Над главата ми. Избра си това място още първата нощ. Дойде сама, не съм я насилвала и вече трета седмица заспива все така, до мен, над мен, до главата ми. Позволява ми да я галя и мърка дълго. Държа я за лапичките. Не се дърпа. Спокойна е. Често ме близва по клепачите, сякаш ме приканва да затворя очи и остава втренчена в мен докато не го направя. После заспива и тя. Отляво. До мен. Над главата ми. – Е значи всичко е наред с главата ти! – констатира Павлина в телефонната слушалка – Котките си избират най-спокойното място за сън. – Или точно обратното! – побързах да отговоря аз – Може би ляга там, за да излекува главата ми от натрапчивите мисли. Нали казват, че котките лекуват душата и тялото! И струва ми се, наистина е така!

По стената тича лист. Вятър си играе като коте. Лятото измръзна в дъжд от кестени. * * * Гроздовете са пияни от амброзия, откакто се стъмнява изведнъж. Оплешивя и таз година календарът. * * * Тя пече жълта тиква във фурната. Той си идва в къщи с жълти хризантеми. В чашите им виното е младо.

с лез от мен т орнадото е за о чите само п рах

Въздух след опасност от удавяне. Спасение - подавам си ръка. Равнодушните вълни на илюзорното море пресъхват от дъха на вятър. Поплувах. Време е за полет. Дишам леко. Дишам леко. Издигнам се над тежка вода, нехаеща за кислорода в същината си. Широко разтварям криле. Едно перо е побеляло от изсъхналата по него солена капчица премъдрост. Просторно е, просторно е в сърцето ми. Безкрай, а сред безкрая необятност. Дишам леко. Дишам леко. Уж е безвкусен въздухът, а как е сладък сега с лекотата си..

черешово момче - в очите мрамор разклонени клони - капилярни черешово момче - в сърцето камък ненужен навик - пушеци потайни черешово момче - повторно в къщи нехаещо в леглото ми си ляга сънят е кратък - августовски нощи погрешката на младостта приляга..

"Всеки човек има определен хоризонт. Когато той се стеснява и става безкрайно малък, превръща се в точка. Тогава човек казва: - Това е моята гледна точка."

Високата руса жена с пискливия глас на паун, но без прекрасната му визия, ме стрелна с непрефинно Искаш ли? Отвърнах късо Не! и дълго не помръднах. Наоколо се секнаха в комфорта си. Изскърца стол. След него втори. 12 чаши за кафе излетяха от икейския овал, запърхаха за дълга глътка и кацнаха обратно с нещо като трясък. Гръм ли падна? Нищо чудно! Пак вали..

Всеки стих има мелодия. Всеки поет има своя ритъм. Всяка игра има стратегия, а късната доба - преносен смисъл. Всяка любов има кибритче и пали с него два близки стръка. Понякога огънят пламва, та пука, а друг път тлее и само пуши..

Търкалям кръглото око на мишка. Без молив мисля и не цапам. Изтривам без да съм дописала и да прелиствам лист не смятам. Реша ли, ще го смачкам без докосване в разходка с показалец по деня си. Сълзи се леят без отронване. Усмивки се усмихват на смеха си. Откъсвам бяла роза без да скърша живота й и връзката с’ Земята и без начало мога да завърша историите й под шала на мъглата. Споделям само с думите съня си. На тях приличам, вписана в листото. И да се върна мога при деня си търкаляйки на мишката окото..

Сърцето му се счупи като ваза, пълна с незабравките на Севда. Падна от перваза на вълненията му, удари се в прашния под на разума му и се разпръсна на кристални капки. Незабравките полетяха в унеса на красотата си като птици със зелени криле и кацнаха синеоки в отражението на кристалите. На пода, пред страхливите очи на ръзсъдъка, все още туптеше сърце..

стотици жени се радват, когато цъфтят липите, но нула, когато цъфтят косите..

Лепнат очите. Спи им се. Лятото гали леноста в душата. Поддава се тялото. Липсва му свиден. Просъница сплита косите на върбата с ръце от полски макове и ръжен. Реалност язди призраци под миглите на тихата трева. Виси небето в безразличие пред двойственото не- на битието..

Три жаби седнали край гьола на припек и на конушмак да търсят истината гола за себе си на този свят. Заквакали една през друга, отворили едни усти и всяка иска без заслуга поне една да пререди. Да може първа от чувала добри лъжи да подбере. Една измислена похвала за себе си да избере. И реномето си да вдигне, сред трите да се открои. Дано успее да подтисне приятелките си добри. Но само в приказките има вълшебни пръчки, чудеса. Край гьола жаби все ще има. Принцеси няма да съзра.

Розово сладко на сергийката под смокинята. Розови рози в градината. Розов следобед - съседът разрязва динята. Розово е селце в родината..

Настръхвам. Вятърът ме гали. Докосва ме. Целува ме с уста. Усещам странни тръпки на талази. Отпускам се и чувствам, че летя. Нареждам пъзел - мокър от възбуда. И търся смисъл в бялата дъга. Възбуден гъдел, тънещ във почуда, прониква нежно в скритите недра. Белязва ги. Девицата умира. Небето плаче - мокро от тъга. Докосвам го, но вятърът ме спира. Ревнува ме и крие ме с крила.

До днес съм нещата редила с достойнство и с его, и сила. Но никой не знае за мене - призвание расло без семе, поело уж грешна посока... От своята собствена сопа стремежът се плаши разголен. Не знае дали е способен на нула да върне стрелката. Умува ненужно главата. Сърцето му шепне: - Не сприрай, стегни се, стремеж, не унивай, че вяра се ражда чрез тебе! И времето спира да дреме - облича си рокля от мигове, лакира си ноктите в лилаво и вярно на тебе остава. Повярвай във своята вяра! И имай, стремежо търпение. Ще дойде онуй провидение, което без думи разкрива на случките древната сила: Животът сега се играе! Моментът за после нехае! Повярваш ли в туй настояще секундите стават изящни и няма я твоята сопа, а вярната, права посока! До днес съм нещата редила с достойнство и с его, и сила. Добре, че не знаят за мене! Че моето днескашно семе покълва за нова посока - моментна, желана, дълбока...

Ръцете му - моя мечта, непротиворечива моя необходимост. Блаженство мое. Ненаситност. Докосванията му - плътни като кадифе. По-гладки от сатенен, галещ нежно голотата на възбуденото ми тяло - от облото на раменете ми, през обема на гърдите ми, до грешните извивки на бедрата ми и после пак нагоре. И надолу...Онасям се. Потапям се в дъха си и пиша себе си в магията на допира: Енергия затворила очите ми, откъсва се от силните му пръсти и топли мен - подпалена от стонове. Масивни длани галят по гърдите ми, превземат ме и утрото е мое - наситено, разчорлено, съдбовно..

Слушах радио докато пътувах в автобуса към работа. Един репортаж за ограниченията, на които е била подложена младежта в някогашна ГДР (за някой от тях си спомних и аз от родна България), ме наведе на следните мисли или по скоро въпроси, на които ще се опитам да намеря приемлив отговор, макар да знам отсега, че приемливите отговори са много. Та питам се значи, защо толкова често спомените за миналото, било то с нюанс на буря или с цвят на разцъфнала праскова, предизвикват у хората положителни емоции, граничещи със сантименталност? Защо тъй често обаче, оценката на настоящето, което само след миг е вече минало, крие в джоба си хоризонталния и скучен знак на минуса? Какво точно се случва в главите ни и защо възприемаме отминалите трудности като обогатяващи, а настоящите като умопомрачаващи? Защо сме единодушни, че „едно време беше по-добре”? Още много защо бих могла да напиша, но отговорът за мен остава един - вътрешната нагласа. Онова, прикрито зад фалш и суета, ежедневно състояние на мо...

Утро е, а е тъмно. Вдигнах жълтите завеси и в стаята ми влезе облак. Милиарди кондензирани капчици в тренди сиво контрастират с цикламеното на младото мушкато на перваза на прозореца - наперено и кипро като за жълта преса с лъскави корици. Клюките около пъстрата му личност бих започнала така: Мушкатото е многогодишно растение, добре познатото на широката публика (дори и на тази с по-широчките рамене, такова де, вратове), което достига на височина 60-70 см. Ако климатичните условия на даден регион успеят да задоволят южния темперамент и подчертаните стебло- и листо-угодничеството на растението към водата и слънцето, то тогава, с напредване на възрастта, мушкатото може да се охрани до малко, кичесто дърво с пищни цветове и ярки краски. По-интересен обаче е фактът около името на цветето. Където и да го мушнеш, то лесно се захваща, та от там и Мушкато, т.е непретенциозно, лесно приспособимо растение с добри възможности за високо израстване. Нещо като синоним на българин емигрант. Или?!?

Влязох в мъглата. Изгубих се. Лутам се. Тръгвам да тичам. Препъвам се. Срутвам се. Искам да дишам. Паля цигара. Сама маструбирам. Какво ми остава?! Ставам и сядам. Обръщам се. Губя се. Лягам. Заспивам. Отвивам се. Будя се. Какво ли си мислиш? Ще бъде ли? Чудя се. Сипвам си вино. Отпивам. Стипчиво е. Слушам хормоните. Хващат ме бясове. Празно е. Тихо е. Няма проблясъци. Лягам отново. Заспивам. Сънувам те. Всичко е ясно. До болка бленувам те.

(на сестра ми) Проточва се времето. Случва се, когато само прецени. Търпение, казват, прийомът е когато си мислиш: - „Стои и влачи се тъпото време. Минава без мен покрай мен. А аз съм на мнение - време е да дойде и време за мен!” До тук съм разбрала - действително - решава за всеки само кога да препуска стремително, кога да изчака едно, а може би две междуметия сред планове, цели, мечти, нехайно за свойте наречия, да бъде, когато реши!

Когато навестят те отдалече, мечтите ми, в които сме едно, открадваш синя снимка от морето - по-синя и от твоето око. В’ високото, отгоре, над соленото се реят чайки - като от платно. Пределни са пространството и времето! Посланието е дошло!

Кестенът е с лятна грива - гъста като косите му. По клонестите му пръсти висят плодове - малки като гърдите й и зелени като очите й - вгледани в стеблото на нарастващата му дължина.

Ден след ден - от тема в тема а от нея в още две... Може би защото времето иска в миг да порасте...

Безлунна нощ. Устата му е суха. Налива старо вино и мълчи. А тя целува го, прошепва му: - „Наслука!”- обръща се и вече е преди...

Тревата се изгърби. Небето плаче вече седмица.

Потъвам. Ръката ми подпира мисълта под брадичката. Гладко е като облизване. Скрито като поглед зад кулисите на недопустимото. Ябълките в очите ми озряват от въртене по наклона на отсрещното, брадясало великолепие. Въздухът прозира до невидимост зад дизайнерската марка на стъклата. Предлагат знания, но никой не внимава. Петък е, но не всичко, което може, му е позволено. Детето би било красиво.

"Той спря да пише. Нямаше повече какво да крие."

Търсещ дух намира кестена - спокоен в тъмното зелено на листовото си лято. Неспокоен дъх издишва вятъра - безметежен в тичащата плътност на безплътното си тяло. Порой от думи превъзмогва себе си - непокътнат в чудната хармония на прозряни предразсъдъци.

се чувствам прекрасно! Разкъса на дните прогнилата мантия. Телата им сиви със мляко изми и хиляди скрити небесни проклятия от тътнещи бури в лъчи прероди. До локвата мътна поникна кокиче. И облакът черен от срам просветля. Небето погледна с очи на момиче. Вълшебство се случи. Дойде пролетта.

вчера анимус днес съм анима апостериорно на килима случайността е обяснима

Едно единствено късче синьо небе сред тежките, купести облаци - като усмихнато лице сред тълпата забързани, замислени хора. Виждам го единствено аз и единствена аз му се радвам, а стаята е пълна, прозорецът голям. - Безплатна радост! Почерпете се, колеги! - Не предлагаш ли случайно нещо сладичко? - Разбира се! Предлагам Ви въздушни сладки! - Благодарим, но няма нужда! - Опитайте ги, няма да сгрешите! Аз често ям въздушни сладки и често извъртам очи, за да погледна небето. А после се радвам, че мога да му се зарадвам, защото в моменти като този, когато не мисля за нищо, а просто съзерцавам, се чувствам свободна, богата, доволна!

Корен от шесте вкуса плюс афродизиак е равно на джинджифил.

Благ смях с вкус на радост изпълни сърцевината на червената ябълка в гърдите ми. Едно невидимо същество с жизнерадостни очи се покатери по дървото на гръбнака ми, седна на върха на короната му и издиша в мислите ми непринуденото си, жарко въодушевление. Щракна с пъргавите си пръсти и решението се взе от самосебе си.

Когато премислям обвивката, потъвам ненужно в самсара. Изгубва стремежът ми битката. Раджасик духът ми изгаря. Порастват надолу наклоните. Душата ми свива крилете си. Съмнение стъпва с нозете си от мислите чак до сърцето ми. Отваря се в пълното празно пространство за няколко демона, сред топлото вмъква се хладно усещане с цвят на дилема. В контура оставам загледана повърхностна, тук, до обвивката. Във собствени мрежи замрежена се дави суетна усмивката. Променливост блика от гуните по пътя от тук до безкрая. Издишвам доволна че зная - сред ада простира се раят.

Зад прозореца априлският дъжд мие цъфналите фалоси на кестена.

Сред топлото дихание на кладите звездите се облякоха във жълто. Под дрехите загатващи насладите двусмислено желание нахълта. Разкъса ги. Небрежно пусна бримка по чорапите. Събудиха се чувствата – крилатите и луда лудост лудна сред стихиите. Сто кратки хайку облаците креснаха. Разпалиха се тлеещи оргиите и звучни звуците им тишината стреснаха.

Тя четеше много книги, предимно романи. Не пропускаше ежедневната среща с пресата, сутрешното кафе и цигарата към него. Следеше събитията, беше информирана, начетена и интелигентна, но в никакъв случай мъдра и осъзната. Не можеше да владее нервите си и да прикрива злобата, която се ширеше в иначе ведрия й характер. Малко беше нужно, за да излезе влака на баланса й от релсите и да се понесе към дерето на истерията и невъздържаността й - там, където думите и делата ставаха необмислени, неразумни и деградивни. В такива дни близостта до нея беше цяло мъчение. Тя се превръщаше в енергиен вампир и зъмърсяваше въздуха в стаята с тежките си, чести въздишки, с блъскането по масата, с истеричното си мятане в стола, с повишения си, креслив тон. Излизаше навън, за да се успокои с поредната цигара, но се връщаше само след миг още по-навъсена и неосъзната за действителността. Не можеше да се погледне отстрани. Не се и опитваше. Харесваше й да играе ролята на жертвата - измъчена, злощастна, изтерзан...

Бърбори в мене подсъзнание, съветва ме чрез интуиция. Емоциите са реакции на тялото ми спрямо мислите.

Няма кадър за туй дето виждат очите, няма мяра за туй де изпълва гърдите щом е утро в душата на времето и пространството без измерения в сетивата на лъч се разтвори. Ням мигът в светлината говори: - Имаш всичко, което е нужно, от сигурност сме днес несигурни. Обърни се навътре и питай. Яснотата е там, събуди се!

Скритa в скрина на съкрална чакра блести сантиментална интуиция. Ценителят ще иска да я има, но този път завинаги..

На първа дата втора тройка месеци понечих да излъжа себе си с харесва ми - макар да не харесвам - алюзията на високи токове, окаляни от послесловия. Сполай ти опит, но не мога! Защо ми е да лъжа себе си? Лъжата е от греховете, загатването от мъжете, а честността ще е от мен, макар да е особен ден.

Оставащите часове до утрото след неочаквано настъпилата страст догаряха в бедрата й все още недовършени. Чувстваше го в себе си. И топлината му чувстваше. Плътността му. Влажните устни по гърдите й намокряха нежно върховете на огньовите й. Той я харесваше и я искаше, но тя бе стигнала до собствените си стени и се блъскаше в тях несъзнателно, напротив, осъзнато и това ги правеше още по-високи и непроходими - тесни като килията на себенаказанието, плътни като блато. Тя нагазваше в него и вдишваше изпаренията му. Потъваше във водите му и стигаше при върха му, нежно допрял ръката си на корема й. Потъваше и стените се отпускаха. Той я водеше, но на някъде? Трудно й беше да го последва. Свиваше се и го спираше, но той се долепяше плътно до нея и я целуваше. Магнит ли я претегляше или просто страстта й преиждаше, за да счупи стените на скрупулите и самообвиненията й? Страхът си отиваше и настъпваше мигът - неплануван, такъв, какъвто бе дошъл. Тя се отпускаше и топли вълни заливаха стъпалата й...

Като задимено е небето вече повече от седмица. Сложило е сякаш шал пред лицето си - плътно, сиво феридже от пихтиести облаци. Голият дъжд потъва в очите ми. Голи клони. Голи поляни. Голо небе. Голи са и чувствата ми. Нямам думи за този вакуум наоколо. Той не е летаргия, нито безпредметност. Той е самото Нищо. Времето е спряло в неподходящ момент. Не помръдва. Не диша. Няма вятър. Няма цетове. И смисъл сякаш няма. Затвор без решетки е небето над Бон. От мен се изпарява капка вяра. Това ли е то търпението? Това ли е мъдростта? Равнодушие към бездънния мрак наоколо, ден след ден, нощ след нощ? А всъщност ден ли е, нощ ли е? Сетивата ми са объркани. Да им вярвам ли? Коя съм аз? Защо съм тук? Кои са знаците? Усмивката ми е празна. Радостта ми е купена. Опората ми се клати. Светлото в мен загасва със светнатата „на сред бял ден” лампа. Бон е бонбон в мухлясала обвивка, а аз обвивка без бонбон...

Потайно изживяно възприятие: езикът ми напълно се обърква - изрича с родни думи непознатите чуждици с чужди букви и се мръква. В душата ми е тънък полумесецът, а вън е ярко, кръгло пълнолуние. Онуй, което гласно не изрекохме само на сън се изсънува.

Те бяха две. Различни. Едната усмихната, безгрижна, енергична. А другата суетна, разсъдлива, амбициозна. Едната пир. Свобода. Авантюра. А другата съвест. Осъзнатост. Съпричастие. И двете с убедителни съждения. И двете със собствени доводи. И двете изградени характери. Едната реалист, а другата мечтателка. Едната минус, а другата плюс. Два полюса. Два свята. Един спокоен и един объркан.

Всяка делнична сутрин в девет пия мляко с нес, ровя из нета и често поглеждам навън през големия прозорец отляво на бюрото ми. Зад него е кестенът. Никой не знае, но ние с него сме приятели; през пролетта дори любовници. Тогава той е млад, разчорлен, но сега, в този преполовен февруари, напълно оплешивял, той е моят дядо и ми разказва случките си с вятъра и слънцето. Слушам голите му клони как шептят. Глухотата им отваря прозорците на непристъпния ми дом, в стаите му влиза кислород и замирисва на отнесеност. Личи ми, че ме няма в тялото. Навън съм; качена на кестена, аз кърпя небето с иглите на ниското слънце. Пришивам облаците в трон, провъзгласявам себе си кралица, поемам властта над стихиите и вместо огън пламва любов, вместо вятър задухва сърцатост, вместо дъжд завалява възторг. От земята покълва екстаз, а реките се вливат в море жизнерадостност. Времето излиза в междучасие, свива си тънка цигара и ощастливено от струйката дим, забравя за средния си род. Часовниците се разтичат пре...

мечти като паяк наплитат мрежа от желани бъдеща смелостта муха е насред пайжина

Попиват в очите сълзите ни. Не може. Не трябва навън. Показвали слабост в душите ни. Ще плачиме само насън. Преглъщаме силни въздишките. Не може. Не трябва навън. Та те ни снизяват до мишките. Въздишките само насън. Не кършиме плахи ръцете си. Не скриване явно очи. Не чувстваме слабост в нозете си. В гласа ни тъга не звучи. А всъщност в съня си се стряскаме. И ставаме. Как да заспим? Догоре напълваме чашите. И гълтаме струйчица дим.

преди, когато Дядо Мраз ги носеше пързалките ни зад панелите излъскани от найлоните отлагаха със смях вечерята а майките ни млади по балконите премръзнали следобед по опашките раздали любовта си пред котлоните ни свиреха сигнали да се качваме...

Къде ми е музата? Няма я откакто навън заледи. Ни диря, ни помен остави ми, а спомени много, уви...