Засягат ме неправилно подбраните думи, провокират ме и потъвам в обиденото си его, без да мога да разтворя негативните му емоции в пустоща на пространството.
– Наистина ли бяхме шумни?
– Ами като се има в предвид, че беше най-шумната в цялото кино...
– Вярно ли е това, което казва той?
– Еми да, високичко се смееш...
Нож-емоция прониза вътрешността ми. Обида завъртя колелото на Манипура и разпръсна ярост в кръвта ми. Идеше ми да викам, но скрупулите ми не ми позволяваха да го направя. Сълзи на слабост и обида потекоха в душата ми.
По-късно сълзи на прозрение...
Беинса говори: „Щом се самосъзнаваш в тялото си, аз казвам: излез от тялото си да се поразговорим малко! “Как тъй?” Първото нещо за един човек, който се самосъзнава, е да излезе от тялото си навън и при това всякога да бъде господар на тялото си. Казваш: “Не мога да изляза из тялото си навън”. – Тогава ти си затворник, ти мислиш със своите окови, а не мислиш като свободен човек. Дотогава, докато човек е свързан със своя личен живот, или докато той е свързан със своя семеен живот, или с обществения живот, или с човешкия живот, той е все ограничен. Това са четери положения, които трябва да надраснете.”
– А какво е, когато ти сложат окови, Учителю? Какво е, когато другите мислещи те натикат в рамките на обществения живот, въпреки твоята съпротива? Какво е, когато срещнеш несправедливостта на чуждото его и насочената му към теб заслепеност, предубежденията му? Какво е, когато без такт, без основание, същото това его те осъди в неадекватност към тесногръдието и духовното ограничение на околните? Какво е, когато завърже на шията ти камък от нападки и те хвърли в блатото на заблудите? Как се излиза тогава от тялото, Учителю? Как, когато в осъзнаването на момента се влеят възмутени енергии и чакрата в слънчевия сплит се свие, напомняща на егото с яростната си контракция, че е време за отбрана? Коя реакция е правилна тогава, Учителю, коя? Или е достатъчно само мълчание и липса на действие?
На това заложих аз.
Тиха, скрита зад високата яка на палтото си, наблюдавах яростта в корема си и чаках да ми мине, когато другото, недоволно от мълчанието ми, его ме връхлетя отново:
– Защо се срамуваш сега и мълчиш? Нима не харесваш себе си?
– Не – ми идеше да крещя – не харесвам всичко в себе си – и точно в този момент, при тази мисъл, аз осъзнах ограничението...
Как искам да намеря мир нъвън, ако не съм в мир със себе си?!
И така, конфронтирана със собственото си противоречие, със собствените си скруполи и раздразнение, аз простих за обидата и напуснах тяло през потеклите по бузите ми сълзи.
– Наистина ли бяхме шумни?
– Ами като се има в предвид, че беше най-шумната в цялото кино...
– Вярно ли е това, което казва той?
– Еми да, високичко се смееш...
Нож-емоция прониза вътрешността ми. Обида завъртя колелото на Манипура и разпръсна ярост в кръвта ми. Идеше ми да викам, но скрупулите ми не ми позволяваха да го направя. Сълзи на слабост и обида потекоха в душата ми.
По-късно сълзи на прозрение...
Беинса говори: „Щом се самосъзнаваш в тялото си, аз казвам: излез от тялото си да се поразговорим малко! “Как тъй?” Първото нещо за един човек, който се самосъзнава, е да излезе от тялото си навън и при това всякога да бъде господар на тялото си. Казваш: “Не мога да изляза из тялото си навън”. – Тогава ти си затворник, ти мислиш със своите окови, а не мислиш като свободен човек. Дотогава, докато човек е свързан със своя личен живот, или докато той е свързан със своя семеен живот, или с обществения живот, или с човешкия живот, той е все ограничен. Това са четери положения, които трябва да надраснете.”
– А какво е, когато ти сложат окови, Учителю? Какво е, когато другите мислещи те натикат в рамките на обществения живот, въпреки твоята съпротива? Какво е, когато срещнеш несправедливостта на чуждото его и насочената му към теб заслепеност, предубежденията му? Какво е, когато без такт, без основание, същото това его те осъди в неадекватност към тесногръдието и духовното ограничение на околните? Какво е, когато завърже на шията ти камък от нападки и те хвърли в блатото на заблудите? Как се излиза тогава от тялото, Учителю? Как, когато в осъзнаването на момента се влеят възмутени енергии и чакрата в слънчевия сплит се свие, напомняща на егото с яростната си контракция, че е време за отбрана? Коя реакция е правилна тогава, Учителю, коя? Или е достатъчно само мълчание и липса на действие?
На това заложих аз.
Тиха, скрита зад високата яка на палтото си, наблюдавах яростта в корема си и чаках да ми мине, когато другото, недоволно от мълчанието ми, его ме връхлетя отново:
– Защо се срамуваш сега и мълчиш? Нима не харесваш себе си?
– Не – ми идеше да крещя – не харесвам всичко в себе си – и точно в този момент, при тази мисъл, аз осъзнах ограничението...
Как искам да намеря мир нъвън, ако не съм в мир със себе си?!
И така, конфронтирана със собственото си противоречие, със собствените си скруполи и раздразнение, аз простих за обидата и напуснах тяло през потеклите по бузите ми сълзи.
Kommentare