Кестенът от дясната ми страна се е облякъл в меко, топло жълто и изпълва стаята ми със своето неподвижно присъствие – средесенно, спокойно. Небето е спуснало завесите пред прозорците на въздушния си дом и се е скрило зад тях така, както аз искам да се скрия зад белите пердета в малката си квартира и да остана там далечна, липсваща, предпазена. През тези последни дни реалното осъзнаване на времето ми дойде малко в повече...Ярките цветове на листата. Рошавите, рижи клони на храстите. Спрелият дъжд. Влажната земя, хранеща все още късни стръкове зелена трева. Сивото, безизразно небе и цялата тази суета наоколо. Въпросите за нейната същност, за смисъла й. Напред, напред...
Ежедневна съм. Не може ли просто да остана тук и да не мърдам, да не мисля и да не трябва да съм част от циркулиращата енергия наоколо, от нейната метаморфоза?! Не може ли просто да съзерцавам, облегната на прозореца, облечения в жълто кестен навън?! Шумата в краката му. Прозрачните му листа, подарили през лятото плътността си на слънцето. Тези последни листа, усмихващи се с всеки последен, ярък лъч богата светлина – цветни, цветни, светещи!
Хората обичат да плануват, да си представят онова, което ще е „после” и да се стремят към „там”, където ще са след време. Станало им веднъж скучно в „сега”, те напускат реалността, говорят си наум, изричат се на глас, спъват се в собствените си ограничения и предразъдъци, и когато съвсем загубят посоката, започват да търсят спасение в първичните сили на социалността – в приятелството и в любовта, и вярват, че ще бъдат спасени, онеправдани, възродени, променени или просто доволни, щастливи...До следващия план, до следващия анализ, до следващотото разочарование...
Житейските представи – паянтови мостове към загубеното единство в същността ни, пожълтелите листа на пролетта ни, отминалото лято на силите ни. Есента е тук за равносметка, а на мен ми се иска да вилнея като ноемврийски вятър – бърза и хладна. Да освободя тялото си от недоволното му, целеустремено его. Да избягам от анализращия приют за човеци на тясната улица в чуждия град. Да спра тичащите стрелки на стенния часовник над вратата към спалнята. Да завържа праволинейното им тик-так-тик-так със стара мартеница и просто да спра в този миг – късно-есенен, толкова цветен, че чак нереален. Да спра, без да се изпарявам полека-лека като синя морска капка, оставила след себе си солени спомени, толкова солени, че чак сладки. Да разпилея надеждите на търсещите смисъл при мен човешки създания и да се обрека на дълго мълчание, лишено от действие, лишено от пориви, мечти и стремежи. Без анализи. Без истини. Без възможности и решения. Без планове и без цели. Да бъда само едно тихо дихание – нехаещо за отминалото, махащо вече за сбогом време, неочакващо конкретност от мнимото си утре. Просто една глътка кислород. Просто един живот. Просто кестен...
Кестенът е символ на живота, на невинността и добродетелта, защото макар и заобиколен от бодли, те не го повреждат.
Ежедневна съм. Не може ли просто да остана тук и да не мърдам, да не мисля и да не трябва да съм част от циркулиращата енергия наоколо, от нейната метаморфоза?! Не може ли просто да съзерцавам, облегната на прозореца, облечения в жълто кестен навън?! Шумата в краката му. Прозрачните му листа, подарили през лятото плътността си на слънцето. Тези последни листа, усмихващи се с всеки последен, ярък лъч богата светлина – цветни, цветни, светещи!
Хората обичат да плануват, да си представят онова, което ще е „после” и да се стремят към „там”, където ще са след време. Станало им веднъж скучно в „сега”, те напускат реалността, говорят си наум, изричат се на глас, спъват се в собствените си ограничения и предразъдъци, и когато съвсем загубят посоката, започват да търсят спасение в първичните сили на социалността – в приятелството и в любовта, и вярват, че ще бъдат спасени, онеправдани, възродени, променени или просто доволни, щастливи...До следващия план, до следващия анализ, до следващотото разочарование...
Житейските представи – паянтови мостове към загубеното единство в същността ни, пожълтелите листа на пролетта ни, отминалото лято на силите ни. Есента е тук за равносметка, а на мен ми се иска да вилнея като ноемврийски вятър – бърза и хладна. Да освободя тялото си от недоволното му, целеустремено его. Да избягам от анализращия приют за човеци на тясната улица в чуждия град. Да спра тичащите стрелки на стенния часовник над вратата към спалнята. Да завържа праволинейното им тик-так-тик-так със стара мартеница и просто да спра в този миг – късно-есенен, толкова цветен, че чак нереален. Да спра, без да се изпарявам полека-лека като синя морска капка, оставила след себе си солени спомени, толкова солени, че чак сладки. Да разпилея надеждите на търсещите смисъл при мен човешки създания и да се обрека на дълго мълчание, лишено от действие, лишено от пориви, мечти и стремежи. Без анализи. Без истини. Без възможности и решения. Без планове и без цели. Да бъда само едно тихо дихание – нехаещо за отминалото, махащо вече за сбогом време, неочакващо конкретност от мнимото си утре. Просто една глътка кислород. Просто един живот. Просто кестен...
Кестенът е символ на живота, на невинността и добродетелта, защото макар и заобиколен от бодли, те не го повреждат.
Kommentare