В скованата атмосфера на заседанието, сред чичковците с вирнати носове, бозави физиономии и безвкусно подбрани костюми, свещичката на вродената ми общителност гасне задушена от вакуума на празните им погледи. Реалността в стаята – тесногръда, недодялана и лишена от всякакъв хумор, краде от дъха ми и ме задушава със своята престореност, ловко скрита зад вратовръзката на етикета. От изкувствената светлина в стаята ми става още по-тягостно и чуждо.
Студено, пусто и неестествено ми е в тази държава. Плувам в ледените й води и се старая да приема парализиращия им студ като част от ярката топлина по пътя ми. Гледам червения светофар на булеварда на тази реалност и чакам да светне зеленото, за да премина от другата страна.
– Скоро, съвсем скоро – прошепват мислите ми и под разтворения над главата ми чадър, дъждът на отчаянието не успява да ме намокри, напръсква ме, но бързо изсъхвам.
Немските облаци не могат да засенчат българското слънце в душата ми!
Студено, пусто и неестествено ми е в тази държава. Плувам в ледените й води и се старая да приема парализиращия им студ като част от ярката топлина по пътя ми. Гледам червения светофар на булеварда на тази реалност и чакам да светне зеленото, за да премина от другата страна.
– Скоро, съвсем скоро – прошепват мислите ми и под разтворения над главата ми чадър, дъждът на отчаянието не успява да ме намокри, напръсква ме, но бързо изсъхвам.
Немските облаци не могат да засенчат българското слънце в душата ми!
Kommentare