Лилавото на разцъфналия люляк в градините на психиатричната клиника беше приковало погледа й към себи си – елегантно, загадъчно, примамливо. Контрастираше със синьото, безоблачно небе и настръхналите бели цветове на високия кестен зад оградата.
Мая седеше на зелената, свежа трева, слушаше разговора на птиците и замаяна от съвършенството на обoзримото, нагазваше все по-дълбоко в цветовете на ярката пролет. Бавно потъваше в себе си – от ириса на маслиновите си очите, през склоновете на загърбената реалност, та чак до причудливата налудничaвост на фантазиите й - там, където младият люляк съблазняваше със своите виолетови цветове високия кестен. Използваше лекия вятър, за да му помаха с тънките си клони. Усмихваше се и сиянието му разпръскваше във въздуха аромата на любовно вдъхновение. Но кестенът оставаше далече – зад оградата – благ, спокоен и само тъмно зелените му листа нашепваха с вятъра:
– Отдаваш се на нереалистични надежди, люляко! Вслушай се във вътрешния си глас и ще разбереш, че любовта помежду ни е невъзможна.
– Но защо, не разбирам? – въздъхна объркано люлякът и дивната му миризма се търкулна по безплътното на вятъра, смеси се с него и се разнесе наоколо – нежна, омайна, пленителна.
– Оградата помежду ни ли те спира? – продължи той – Ти си висок. Сведи стъблото си към мен и ще ме стигнеш. Хайде ела, доближи се и нека изживеем младата любов, скрита в листата ни!
– Ти май не разбираш, люляко, не осъзнаваш смисъла на същността си! – отвърна кестенът – Замисли се и ще разбереш, че не можем да бъдем заедно, забравяйки за всичко останало. Ти си лиричният пратеник на пролетта и носиш любовта в лилавото на цветовете си. Цъфтиш, за да радваш с магията на аромата си всички живи същества, а не само своя възлюбен. И така е правилно да бъде! Създаден си, за да даряваш любов на всеки, който поиска да отнесе със себе си стрък от красотата ти. И аз ще ти се любувам, приятелю, но от тук, от далече, зад оградата. Не мога да те искам само за себе си...
Люлякът слушаше кестена и усещаше как тъга обвива стеблото му. Искаше му се да го опревергае, но не пророни нито дума. Замисли се над същността си. Почувства болката от последната откъсната клонка омайна лила, която усмихнатото младо момче подари на русокосата си приятелка и въздъхна. Тъгата му докосна и Мая. Празнината в сърцето й, която беше дошла да излекува тук, сред спокойствието на природата, беше сега още по-дълбока, по-широка и много по-пуста. Ароматът на несподелената люлякова любов, наместил се удобно в ноздрите й, я изпълваше и спираше дъха й. Високият кестен мълчеше и се връщаха спомени. Затвори очи и го видя – висок, мъдър, с тъмни коси - като кестен, точно като кестен. Усмихваше й се. Далече. Зад оградата. Тя протегна ръцете си към него. Бледо-лилавата й болнична пижама грейна на слънцето.
В протегнатата й ръка сестрата сложи малко, бяло хапче. Нямаше думи. Нямаше сълзи. Единствено цветовете на пролетта изгаряха в своята яркост.
Мая седеше на зелената, свежа трева, слушаше разговора на птиците и замаяна от съвършенството на обoзримото, нагазваше все по-дълбоко в цветовете на ярката пролет. Бавно потъваше в себе си – от ириса на маслиновите си очите, през склоновете на загърбената реалност, та чак до причудливата налудничaвост на фантазиите й - там, където младият люляк съблазняваше със своите виолетови цветове високия кестен. Използваше лекия вятър, за да му помаха с тънките си клони. Усмихваше се и сиянието му разпръскваше във въздуха аромата на любовно вдъхновение. Но кестенът оставаше далече – зад оградата – благ, спокоен и само тъмно зелените му листа нашепваха с вятъра:
– Отдаваш се на нереалистични надежди, люляко! Вслушай се във вътрешния си глас и ще разбереш, че любовта помежду ни е невъзможна.
– Но защо, не разбирам? – въздъхна объркано люлякът и дивната му миризма се търкулна по безплътното на вятъра, смеси се с него и се разнесе наоколо – нежна, омайна, пленителна.
– Оградата помежду ни ли те спира? – продължи той – Ти си висок. Сведи стъблото си към мен и ще ме стигнеш. Хайде ела, доближи се и нека изживеем младата любов, скрита в листата ни!
– Ти май не разбираш, люляко, не осъзнаваш смисъла на същността си! – отвърна кестенът – Замисли се и ще разбереш, че не можем да бъдем заедно, забравяйки за всичко останало. Ти си лиричният пратеник на пролетта и носиш любовта в лилавото на цветовете си. Цъфтиш, за да радваш с магията на аромата си всички живи същества, а не само своя възлюбен. И така е правилно да бъде! Създаден си, за да даряваш любов на всеки, който поиска да отнесе със себе си стрък от красотата ти. И аз ще ти се любувам, приятелю, но от тук, от далече, зад оградата. Не мога да те искам само за себе си...
Люлякът слушаше кестена и усещаше как тъга обвива стеблото му. Искаше му се да го опревергае, но не пророни нито дума. Замисли се над същността си. Почувства болката от последната откъсната клонка омайна лила, която усмихнатото младо момче подари на русокосата си приятелка и въздъхна. Тъгата му докосна и Мая. Празнината в сърцето й, която беше дошла да излекува тук, сред спокойствието на природата, беше сега още по-дълбока, по-широка и много по-пуста. Ароматът на несподелената люлякова любов, наместил се удобно в ноздрите й, я изпълваше и спираше дъха й. Високият кестен мълчеше и се връщаха спомени. Затвори очи и го видя – висок, мъдър, с тъмни коси - като кестен, точно като кестен. Усмихваше й се. Далече. Зад оградата. Тя протегна ръцете си към него. Бледо-лилавата й болнична пижама грейна на слънцето.
В протегнатата й ръка сестрата сложи малко, бяло хапче. Нямаше думи. Нямаше сълзи. Единствено цветовете на пролетта изгаряха в своята яркост.
Kommentare