Позавъртя се колелото на Самсара и ми донесе тъмни мисли, тежки чувства и тъга.
Потърсих съвет при рационалния ум, но той, неосъзнат все още за истинската природа на мислите, потъна в сивия цвят и не можа да ми каже къде свършва бялото и къде започва черното в настойчивото ми желание за принадлежност.
Подпухнаха бреговете на очите ми и над пъстрите им езера надвисна облак. Заваля.
Той, висок и силен, разтвори чадъра си оранжева светлина, леко потъмнял сега от прашни мисли, и ме пусна да се скрия под него. Наполовина.
Топлината под гърдите ми отляво не стигаше, за да се сгрея и разделена на две от страховете на трийсетте аз усещах как истината гние помежду ни.
Пространството - кратко за погледа, но далечно за допира - зачеркваше вчерашната близост с мастилото на непозволения допир. Сигналите на телата, лишени от еднозначност, ровеха в раклите на универсалното и вадеха от там одеждите на собствените си заблуди, обличаха се в човешки форми и допрели рамене се подминаваха.
Мълчахме с изкривени погледи. Дълбоките отвесни бръчки, разкъсали листенцата на Аджна, предизвикваха късо съединение във вътрешното ни единство. Разпадахме се на съставни чувства. Горяхме в пламъци илюзия. Стискахме челюсти от болка. Ревнувахме, макар че любовта не беше дума в речника на близостта ни.
Но ако няма любов, от какво се захранва тогава ревността? От себелюбие, от страст ли, от какво?
И искахме да превъзмогнем себе си, но в понятията ставаше мъчително: "Ревнува не този който обича, а който иска да бъде обичан"...
Думите свършиха. Замириса на спокойствие. Дъждът отми праха от Свадхистхана и оранжевата й светлина събуди утрото. Разсъмваше и сред сивотата от смесени чувства любовта сподели самата себе си; усмихна се на разминаващите се представи и се разтвори във въздуха - ненаречена, непризната, но вечна.
Потърсих съвет при рационалния ум, но той, неосъзнат все още за истинската природа на мислите, потъна в сивия цвят и не можа да ми каже къде свършва бялото и къде започва черното в настойчивото ми желание за принадлежност.
Подпухнаха бреговете на очите ми и над пъстрите им езера надвисна облак. Заваля.
Той, висок и силен, разтвори чадъра си оранжева светлина, леко потъмнял сега от прашни мисли, и ме пусна да се скрия под него. Наполовина.
Топлината под гърдите ми отляво не стигаше, за да се сгрея и разделена на две от страховете на трийсетте аз усещах как истината гние помежду ни.
Пространството - кратко за погледа, но далечно за допира - зачеркваше вчерашната близост с мастилото на непозволения допир. Сигналите на телата, лишени от еднозначност, ровеха в раклите на универсалното и вадеха от там одеждите на собствените си заблуди, обличаха се в човешки форми и допрели рамене се подминаваха.
Мълчахме с изкривени погледи. Дълбоките отвесни бръчки, разкъсали листенцата на Аджна, предизвикваха късо съединение във вътрешното ни единство. Разпадахме се на съставни чувства. Горяхме в пламъци илюзия. Стискахме челюсти от болка. Ревнувахме, макар че любовта не беше дума в речника на близостта ни.
Но ако няма любов, от какво се захранва тогава ревността? От себелюбие, от страст ли, от какво?
И искахме да превъзмогнем себе си, но в понятията ставаше мъчително: "Ревнува не този който обича, а който иска да бъде обичан"...
Думите свършиха. Замириса на спокойствие. Дъждът отми праха от Свадхистхана и оранжевата й светлина събуди утрото. Разсъмваше и сред сивотата от смесени чувства любовта сподели самата себе си; усмихна се на разминаващите се представи и се разтвори във въздуха - ненаречена, непризната, но вечна.
Kommentare