Oгледалото на дните ми

разбърквам кафето на своите мисли утайка пророчица в него тежи отпивам на глътки побиват ме тръпки добавям му захар, но пак ми горчи поглеждам страхливо и чакам да видя кой пише романа на моите дни гадая безмълвно отгатвам непълно съдбовна гатанка умa ми мори лъщящи фантазии сипят брокати скицират ми фигури, цифри, черти разбърква се пъзел затяга се възел въпросът на пумпала в мен се върти ох, свят ми се вие от таз въртележка умa си объркан в черупка обвих привидно спокойна безкрайно доволна изсипах кафето и чай си сварих

Кестенът от дясната ми страна се е облякъл в меко, топло жълто и изпълва стаята ми със своето неподвижно присъствие – средесенно, спокойно. Небето е спуснало завесите пред прозорците на въздушния си дом и се е скрило зад тях така, както аз искам да се скрия зад белите пердета в малката си квартира и да остана там далечна, липсваща, предпазена. През тези последни дни реалното осъзнаване на времето ми дойде малко в повече...Ярките цветове на листата. Рошавите, рижи клони на храстите. Спрелият дъжд. Влажната земя, хранеща все още късни стръкове зелена трева. Сивото, безизразно небе и цялата тази суета наоколо. Въпросите за нейната същност, за смисъла й. Напред, напред... Ежедневна съм. Не може ли просто да остана тук и да не мърдам, да не мисля и да не трябва да съм част от циркулиращата енергия наоколо, от нейната метаморфоза?! Не може ли просто да съзерцавам, облегната на прозореца, облечения в жълто кестен навън?! Шумата в краката му. Прозрачните му листа, подарили през лятото плътнос...

Госпожице личност, защо сте навъсена? Ах, времето пак е виновно!? Мъглата и мракът навън Ви измъчиха, затуй ли сте толкоз сериозна? Не виждам горящия пламък в очите Ви. Не бива така да загасва! Щом него го няма посърват страните Ви и сякаш сълзица проблясва. Но може би има и друга причина за Вашето стоп-настроение? Зад егото Ваше се крият двамина и няма за жалост спасение от тяхната смяна - едвам доловима, от техните много посоки. Загадката днешна е май обяснима, Госпожице с много животи!

Как бързо се движат облаците днес, напътствани от устните на вятъра. Като дните. Точно като дните – стремглаво, безвъзвратно, все напред. Облаци с различни цветове и форми. Като дните. Точно като дните – сиво бели, кратко дълги, напрегнато спокойни. Облаци, отправени към нищото. Облачни сремежи и посоки. Като дните. Точно като дните – ту скрият слънцето с телата си, та ми стане тъжно, мрачно, ту леко само го премрежат, накъсат светлината му, та ме споходи надежда, или пък го заобиколят, то грейне с лъчите си и оптимизъм изпълни гърдите ми. Като дните. Точно като дните – силни дни и слаби дни, дни уверени и дни сърдити.

В скованата атмосфера на заседанието, сред чичковците с вирнати носове, бозави физиономии и безвкусно подбрани костюми, свещичката на вродената ми общителност гасне задушена от вакуума на празните им погледи. Реалността в стаята – тесногръда, недодялана и лишена от всякакъв хумор, краде от дъха ми и ме задушава със своята престореност, ловко скрита зад вратовръзката на етикета. От изкувствената светлина в стаята ми става още по-тягостно и чуждо. Студено, пусто и неестествено ми е в тази държава. Плувам в ледените й води и се старая да приема парализиращия им студ като част от ярката топлина по пътя ми. Гледам червения светофар на булеварда на тази реалност и чакам да светне зеленото, за да премина от другата страна. – Скоро, съвсем скоро – прошепват мислите ми и под разтворения над главата ми чадър, дъждът на отчаянието не успява да ме намокри, напръсква ме, но бързо изсъхвам. Немските облаци не могат да засенчат българското слънце в душата ми!

Чета, чета и пак чета...това-онова и другото и третото. Чета книги, чета какво ли не из интернет - и блогове, и думи на приятели, рамкирани в прозорчето на някой чат. И в уикипедия обичам да чета. Чета поезия, чета романи. Чета за йога и за медитация. Чета рекламни брошури, менюта в ресторанти и надписи по тениски. Не чета вестници, защото пръстите ми мразят допира до весникарската хартията. Чета женски списания, които имам навика да задигам от чакалните на лекарските кабинети. Чета на глас. Чета на ум. Чета себе си и не мога да спра да се чудя, всичкото това четене обогатява ли ме или ме провокира с още повече въпроси, на които се опитвам да намеря отговор...четейки...? Пишат хората, философстват над живота и реалността. Дават съвети и търсят съвети. Вярват или опровергават, за да осъзнаят някой ден, че теориите са много и противоречиви, а лутането сред редове и думи безкрайно. И все остава нещо недочетено, нещо недомислено и нещо недоизказано... Чета, чета и пак чета...това-онова и д...

Какво е туй нещо бъдещето? Нито можеш да го пипинеш, нито да го видиш. И да го помиришеш не можеш. Уж го няма, уж не съществува в настоящето, а кадри от филма му се сменят пред очите на представите ми и се случват случки, разиграват се ситуации – коя от коя по-измислени, но вероятни, чак реални. Алтернативи. Възможности. Пътища. Уж прави и с добра видимост, а аз несигурна поглеждам в страничните огледала на реалността си и виждам завои, движение, други посоки. Набивам спирачки, за да се върна в единственото си „тук и сега”, но планове, надежди и видения завъртат волана на съзнанието ми и аз губя контрол. Не управлявам вече мислите си, а се возя до тях - без предпазен колан, и гледам през прозореца на мечтите си как посоките се сливат в кръгово движение. Знаци има, но неконкретни. Тълкувам ги. Унесям се...Някаква скрита интуиция набива спирачките вместо мен. Прекалено късно е. Страхът лежи прегазен до поляната на дните ми. Цветята на настоящието покриват трупа му и аз, омаяна от осъзнат...

Лилавото на разцъфналия люляк в градините на психиатричната клиника беше приковало погледа й към себи си – елегантно, загадъчно, примамливо. Контрастираше със синьото, безоблачно небе и настръхналите бели цветове на високия кестен зад оградата. Мая седеше на зелената, свежа трева, слушаше разговора на птиците и замаяна от съвършенството на обoзримото, нагазваше все по-дълбоко в цветовете на ярката пролет. Бавно потъваше в себе си – от ириса на маслиновите си очите, през склоновете на загърбената реалност, та чак до причудливата налудничaвост на фантазиите й - там, където младият люляк съблазняваше със своите виолетови цветове високия кестен. Използваше лекия вятър, за да му помаха с тънките си клони. Усмихваше се и сиянието му разпръскваше във въздуха аромата на любовно вдъхновение. Но кестенът оставаше далече – зад оградата – благ, спокоен и само тъмно зелените му листа нашепваха с вятъра: – Отдаваш се на нереалистични надежди, люляко! Вслушай се във вътрешния си глас и ще разбереш, ч...

Засягат ме неправилно подбраните думи, провокират ме и потъвам в обиденото си его, без да мога да разтворя негативните му емоции в пустоща на пространството. – Наистина ли бяхме шумни? – Ами като се има в предвид, че беше най-шумната в цялото кино... – Вярно ли е това, което казва той? – Еми да, високичко се смееш... Нож-емоция прониза вътрешността ми. Обида завъртя колелото на Манипура и разпръсна ярост в кръвта ми. Идеше ми да викам, но скрупулите ми не ми позволяваха да го направя. Сълзи на слабост и обида потекоха в душата ми. По-късно сълзи на прозрение... Беинса говори: „Щом се самосъзнаваш в тялото си, аз казвам: излез от тялото си да се поразговорим малко! “Как тъй?” Първото нещо за един човек, който се самосъзнава, е да излезе от тялото си навън и при това всякога да бъде господар на тялото си. Казваш: “Не мога да изляза из тялото си навън”. – Тогава ти си затворник, ти мислиш със своите окови, а не мислиш като свободен човек. Дотогава, докато човек е свързан със своя личен ж...

Колко са трудни понякога хормоните. С годините се научих да тълкувам и разбирам странното си на моменти настроение. Всъщност не моето, а тяхното. Бунт в тялото ми. Намразвам огледалото. Раздрусва ме шоколадова треска. Атакува ме апетит. Ям без глад и после страдам по женски от факта. Закръгля се силуетът в представите ми. Мислите ми са оволационни - отрицателни като електрони и гъсти като мъглата над Рейн. Разсеяна съм като влюбен тинейджър и концетрацията ми едва достига третата скала под нулата. Искам да заторя очи и да ми е свършило...

Позавъртя се колелото на Самсара и ми донесе тъмни мисли, тежки чувства и тъга. Потърсих съвет при рационалния ум, но той, неосъзнат все още за истинската природа на мислите, потъна в сивия цвят и не можа да ми каже къде свършва бялото и къде започва черното в настойчивото ми желание за принадлежност. Подпухнаха бреговете на очите ми и над пъстрите им езера надвисна облак. Заваля. Той, висок и силен, разтвори чадъра си оранжева светлина, леко потъмнял сега от прашни мисли, и ме пусна да се скрия под него. Наполовина. Топлината под гърдите ми отляво не стигаше, за да се сгрея и разделена на две от страховете на трийсетте аз усещах как истината гние помежду ни. Пространството - кратко за погледа, но далечно за допира - зачеркваше вчерашната близост с мастилото на непозволения допир. Сигналите на телата, лишени от еднозначност, ровеха в раклите на универсалното и вадеха от там одеждите на собствените си заблуди, обличаха се в човешки форми и допрели рамене се подминаваха. Мълчахме с изкри...