Четем.
И тримата четем.
За всеки има текст.
И Истина..

„Хем знаеш, че искаш да го напишеш,
хем изобщо не знаеш какво е.”

Ако има нещо свещено тук, то това е тишината,
в която чувам себе си. Без думи колко ясно се говори!

колелото на карма - издигане

кокошката ястреб да стане
върви първо Пътя с крака;
дорде й политнат крилата
воля кълве на зърна

Въздухът днес е толкова свеж, че ми се иска да го издишам целия. Небето е с цвят на малиново мляко. Плувам в омая му, дълбок и бездънен. За какво ми е дъно след като имам крила?! Небето дали е бездънно? И има ли дъно душата? Не е ли сърцето бездънният, вечен безкрай? Додето диша духът, дъно няма. А след дъха дъно има ли, след като там е сънят? Всяко дъното е химера, измислица на мозъка за граница в дуалната реалност на душата. Думите са граници. Имат душа, но дъно нямат, а и за какво им е? Въздухът днес е толкова свеж, че ми се иска да го издишам целия.

В градината

денят е сив като престояла цигарена пепел, тежко пухкав в противоречието на сладостта си. Нюансът му, обгърнат в дим от тютюнева страст, прошарва перата на декемврийските птици и сивите им палта задраскват по ледените паветата с олющения вече лак на есента. Мокрото по ореховата шумата разплита с невидимите си пръсти яркото жълто на килима й. Прилепнали едно към друго, отминалите й листа като кафеви въглени издебват тихото на вятъра и сгряват корена на ореха с последните си сили кислород, унесени за новото си раждане. Наежени косите на елхите изпиват жадно чаша хладен дъжд с зелената си липса на безвремие и сочат с неокрасените си коледни върхове края и на тази година. В краката им, навитият на букли брашлян целува поръсената с цигарена пепел светлина на късния следобед и подканва ноща да разтвори бедрата си за топлия огън на свеща в стаята.

Тя

Изворно мека.
По горски красива.
Заслушана в тихи звезди.
Аз срещнах отново
една самодива,
която познавах преди.

Докосна ме извор.
Целуна ме огън.
Бърз вятър отвори врата.
Крила пеперудени.
Образ божествен и
сянка на млада бреза.

Вървиме и
тук и сега е.
А случката вече била.
Случайности няма.
Всемирът ме води
и стъпка от пътя е тя.

Наоколо ми все сърца - контур на облак, сянка на листо или пък камък с тази форма. И в изгрева дори тупти едно, което днес по морски ме прегърна.